Яворова поляна

IMG_1612 П. Яворов на Яворова поляна

Яворова поляна се намира в северозападния, Селимишки дял на планината. В най-ниската си част тя започва от кръстовището, където пътеката, идваща от Златните мостове, след малката хижичка “Луничка” (някъде се посочва като “Панчо Томов”) се разделя в две посоки. Тази вляво – на юг продължава към х. “Еделвайс”. Другата вдясно – в западна посока, води към м. Трендафила. В югоизточна посока над м. Яворова поляна постепенно се издига м. Офелиите, където през зимния сезон има малка ски-писта, предназначена за обучение по пързаляне със ски, предимно за деца. В южна посока, малко над Яворова поляна, преминава автомобилният път от м. Офелиите към м. Трендафила и х. “Еделвайс”.

В началото на 30-те години на XX век у патриотично настроени планинари възниква идеята в района на Яворова поляна да се обособи Пантеон на великите българи. В някои писания това е посочено като Пантеон на безсмъртието, а в други – като Алея на безсмъртието.

Наименованието на поляната се е получило от поставената върху голям каменен блок скулптура, изобразяваща главата на Пею Крачолов Яворов. Тя е дело на арменския скулптор Григор Петрович Агаронян. Той е завършил Софийската художествена академия през 1925 Г. и е бил ревностен поклонник на поета. Под влияние на атмосферните фактори първоначалната фигура била значително увредена. От същия автор е изработена втора скулптура, която е поставена през 1975 г. върху намиращ се съвсем наблизо друг подобен каменен блок.

Недалеч, на стотина метра от паметника на Яворов, в западна посока над пътеката, водеща към м. Трендафила, върху подобен голям каменен блок е поставена каменна скулптура, изобразяваща главата на Георги Стойков Раковски, дело на същия арменски скулптор.

Идеята – на това красиво място в планината да се създаде ансамбъл от скромни паметници, напомнящи на поколенията за наши предшественици, оставили дълбоки следи в историята и културата ни – е чудесна. Лошото е обаче, че всичко е завършило с тези две скромни, безплатно направени творби от арменския скулптор в знак на признателност към поета Яворов, така художествено пресъздал мъката и болката на арменския народ след геноцида, извършен върху него от турската страна.

Изпълненият до краен предел с достойни патриотични изяви и вълнуващи лични емоционални преживявания сравнително кратък живот на Пею Яворов, завършва трагично и лишава съвсем рано България, а защо не и Европа от един от най-големите си поети.

ПЕЮ ТОТЕВ КРАЧОЛОВ е роден на 1 януари 1878 г. в гр. Чирпан, който се намира в Тракийската равнина между градовете Пловдив и Стара Загора. Старият турски град Чирпан по онова време наброявал 11 000 жители и бил характерен с тесните криви улички и малките паянтови кирпичени къщи, оградени с високи зидове. В горния край на градеца сред обширен двор, изпълнен с лозници и овощни дървета, е била хубавата бащина родна къща на поета.

Баща му Тотю Крачолов бил висок, слаб, мургав с черно-жълт цвят на кожата и буйна черна коса, която започвала почти от веждите нагоре. Наричали го “черното Тоти”. Той имал арабски произход и предците му дошли тук някъде от Мала Азия.

Майката на поета била висока, едра, много бяла със сини очи и руса коса, по външен вид пълен контраст на мъжа си. Тя пеела хубаво народните песни и увлекателно разказвала. Понеже била неграмотна, карала да й четат разкази, повести и романи, към които имала голяма слабост. Семейството живеело отначало охолно и нашироко. Крачолови имали осем деца, от които останали живи само четири. Като тих, скромен и много прилежен ученик Пею завършил трети прогимназиален клас в родния си град. Понеже в Чирпан имало само прогимназия, той бил изпратен да продължи образованието си в Пловдивската класическа гимназия. Тогава се увлича по поезията на Вазов и започва да изучава идеите на социализма. Поради бързото обедняване на семейството, а и по препоръка на лекаря, по медицински съображения, учението му в Пловдив било прекратено. Майка му и баща му имали противоположни разбирания и намерения за бъдещето на юношата Пею. Майката вярвала в интелектуалните заложби на момчето и настоявала той да продължава да учи. Бащата, човек с консервативни разбирания, считал, че от сина им нищо няма да излезе. Още ненавършил пълнолетие бил назначен за ученик-телеграфист в Чирпан, а една година по-късно бил преназначен в длъжност редовен телеграфист. По това време той чете и се увлича по поезията на Пушкин, Лермонтов и творчеството на Иван Вазов.

През есента на 1895 г. заминава за София. Пред близките си споделя, че това прави с намерение да постъпи в Народния театър като артист. В действителност целта на това негово пътуване е била да се включи в четите на Гоце Делчев, в борбите на македонците от Пиринския край против турското робство.

Огънят на въстанието е прегорял, но то е изиграло положителната си роля, като е разбунило задрямалата обществена съвест на европейските народи.

Пею Крачолов не дочакал провеждането на конкурса за нови актьори в Народния театър и се завърнал в родния Чирпан. Тогава публикувал няколко стихотворения за борбите на българите от Македония за освобождение във в-к “Македонски глас”, който е издаван в София.

Тук, в малкия провинциален град, младият, начеващ поет попада в бездушна среда и с всички еснафски ограничения. Тогава се привързва още по-силно към идеите на социализма и организира социалистическа група, в която се включват предимно учители. Усамотява се и усилено работи върху самообразованието си. Изучава руските литературни класици и социалистическа литература. Пею Крачолов вече има утвърден авторитет на поет и революционер от Македония. Преместван е последователно на служба като телеграфист в гр. Сливен, а след това в с. Стралджа. Самочувствието му е понижено до краен предел. Причините са две. От една страна, това е финансовият и имотен банкрут на семейството му в Чирпан и от друга страна, незавидното му социално положение на дребен служител-телеграфист. Става активен пропагандатор на социалистическите идеи. Усърдно и задълбочено изучава майсторството на поезията. Под перото му излизат все нови високохудожествени и силно впечатляващи литературни творби. Те са публикувани в централните софийски вестници и списания и се посрещат радушно и с висока оценка от литературните кръгове в столицата. По това време не някой друг, а лично Пенчо Славейков, вече утвърден автор, литератор, дава псевдонима “Яворов” към името на Пею Крачолов.

През 1898 г. Яворов е преместен на служба в гр. Анхиало (Поморие). Макар и да е кратък престоят му (две години) в този малък по онова време черноморски градец, той се оказва изключително благотворен за поетичното му плодородие. Това е първата среща на поета с морето, което силно го впечатлява с бурните си пенливи вълни и е причина почти ежедневно да се застоява, съзерцавайки хоризонта, върху скалите на морския бряг. След години това място е наречено “Яворови скали”, където сега се намира паметникът на Пею Яворов. В Анхиало под влияние на силни емоционални преживявания се ражда неговата впечатляваща и неувяхваща през годините творба “Калиопа”.

IMG_2267 паметник на Яворов в Поморие (1)

В самото начало на XX век той отново се включва в борбите на българите от Македония за човешки правдини и свобода. Яворов е бил страстен привърженик към идеите на Вътрешната Македоно-одринска революционна организация (автономисти). Неин идеолог е легендарният Гоце Делчев, с когото Яворов е бил в най-тесни приятелски отношения. Поетът лично е участвал в четническите борби, а при завръщанията му в България е обикалял из различни краища на страната и е организирал и провеждал събрания, на които е произнасял пламенни речи в защита на българското население от Македония в борбата му за национално освобождение. При завръщанията му в страната е работил като редактор на вестници, издавани от Македонската организация и пропагандиращи идеите за освобождението на поробените братя от Македония. По това време на територията на Македония е действала още една организация, работеща за нейното освобождение, известна като “върховисти”. Нейната идеология се е отличавала с приближението си към царския двор и твърдението, че освобождението трябва да дойде отвън, затова са наричани още “външни”. Идейните различия между двете македонски организации са довеждали много често до жестоки разпри и кървави стълкновения. Това е довело до голямо разочарование у Яворов от взаимоотношенията и тежките свади между двете организации, воюващи за една и съща цел. През кратките завръщания в София той работи в печатни издания на Македонската организация.

В началото на януари 1903 г. заминава като четник в група от 30 души начело с воеводата Гоце Делчев. Правят преход при тежки зимни условия от Рила към Пирин планина. Делчев често оглежда усмихнат Яворов и му пожелава “На добър час!”.

На 4 май 1903 г. при сражение с турска потеря край с. Баница, Серско, е убит Гоце Делчев. В сражението е участвал и Пею Яворов. Пуснат е слух, че и той е загинал тогава. Тази мълва достига и до град Чирпан. Майката на поета е съкрушена от тези слухове, получава мозъчен удар, от който не се възстановява и след кратко време умира. През м. юли 1903 настъпили разногласия между Яворов и воеводата Яне Сандански и поетът се прибира в столицата. Постъпва на работа като библиотекар в Народната библиотека и през лятото на следващата година е повишен в длъжност “Главен библиотекар”. През следващите 2-3 години довършва работата си върху своите творби “Хайдушки копнения”, “Безсъници” и “Прозрения”. През периода 1904-1907 г. е командирован и посещава Виена, Женева, Нанси и Париж. През м. август 1908 г. е назначен на работа в Народния театър като драматург. За ревностния му труд в театъра през 1910 г. е награден от министъра на просветата проф. Шишманов с командировка в Париж, където пребивава до края на 1910 г.

Тук нямаме намерение да правим пълен преглед на биографията на Пею Яворов. Ще считаме, че сме изпълнили задачата си, ако сме предизвикали интерес у читателя да потърси източниците, чрез които да се запознае в подробности с живота на поета-революционер Яворов. Без да правим сравнение може спокойно да се заяви, че с революционната си дейност, изцяло отдадена за освобождението на един потиснат, злочестен народ и с високохудожествената си литературна дарба Яворов има прилика с големите и всепризнати поети-революционери Христо Ботев, Никола Вапцаров.

Интимният, високоемоционален, бих казал любовен живот е довел до трагичния завършек на жизнения му път. Според неговия приятел и биограф Михаил Арнаудов във всеки град, в който е живял, поетът е оставял по някоя жена с разбито сърце. В живота му е имало много любовни романи, които са сгрявали или огорчавали неговата душа. Поетът е търсил единствената и неповторима любов, тази, която би му осигурила равновесие в неговия емоционален свят и желание за живот, за поезия и за борба. Две жени оказват решително, съдбовно влияние в живота му.

Мина Тодорова го вдъхновява, за да напише някои от вечните любовни стихотворения. Срещат се на една сбирка на списание “Мисъл”. Той е вече на 28 г. и има богато четническо минало, калено в кървави сражения с поробителя и утвърден авторитет на талантлив поет. Тя е само на 15 години, но има високо самочувствие, основаващо се на интелектуалния потенциал на семейството си. Мина изпитвала силно привличане към поета, но се съмнявала в дълбочината и трайността на неговите чувства към нея. Предложила взаимно да изпитат чувствата си един към друг, като в продължение на две години не се срещат и не си пишат. Малко преди да приключи този изпитателен срок Мина умира от туберкулоза във Франция. Мъката на Яворов по нея е била изключително силна. Тя го е сломила и направила неспособен дори да я изрази в стихотворна форма.

IMG_1614 П. Яворов на Яворова поляна

Първата драма на Яворов е “В полите на Витоша”. Тя е написана през 1910 г., а е отпечатана и поставена на сцената на Народния театър през 1911 г. По правдоподобен, реалистичен начин в нея поетът пресъздава конфликта си със средата, към която принадлежи Мина Тодорова, дъщеря на заможен провинциален първенец и сестра на известния по онова време писател Петко Тодоров. Пиесата се приема разнопосочно от театралната критика, но всички отзиви са единни в становището си, че пиесата е една жестока сатира на софийското общество от началото на XX век.

С Лора Каравелова се запознали на един излет до Драгалевския манастир на Витоша. Тя е знаела стиховете му наизуст, а това, което е чувала за революционната му дейност в Македония, го е издигало още повече в очите й. Двамата отново се срещат в Париж след погребението на Мина. Те все по-силно и бързо се сближават, на което инициатор най-често е Лора. Основното чувство обаче в отношенията им от самото начало, та чак до трагичния и за двамата край, е ревността. Те сключват брак през есента на 1912 г.

IMG_1619 П. Яворов на Яворова поляна

През септември същата година Яворов заминава на Одринския фронт. Там се сражава до м. декември. Завърнал се от фронта, създава своето безсмъртно произведение драмата “Когато гръм удари, как ехото заглъхва”. Лора се чувства измамена в надеждата си, че ще бъде всичко за Яворов. Ревността й от всичко, включително и от неговата работа, приема болезнени форми. Постоянните обяснения са тягостни. Често водят до спречквания и по-сериозни конфликти. При едно от тези зачестили се, неоснователни и без сериозни причини спречквания, Лора се самоубива. Обезумял от този непредвиден трагичен край, Яворов на 30 ноември 1913 г. сам си тегли куршума. От този безумен и несполучлив опит да тури край на живота си, Яворов губи зрението си. Значителна част от интелектуалния свят в България, по онова време без да дочака резултата от аутопсията на Лора и присъдата на съда, обвинява Яворов в убийството на съпругата си. В съда той се заклева в паметта на майка си, в приятелите си и в революционната си чест, че не е убил Лора. Чувството на трагизъм у поета от внезапната и безпричинна загуба на съпругата си, безуспешните опити на лекарите да спасят зрението поне на едното му око и непрестанните обвинения от повърхностни и злобно настроени към него хора, че е убиец на Лора, го довеждат до отчаяние и решението му да сложи край на земния си път. На 16 октомври 1914 г. Яворов изпива чаша с отрова, захапва дулото на револвера и отлита във вечността този голям българин, дал толкова много на родината.

Признателните българи от Пиринския край и преди всичко от град Разлог в памет на поета-революционер Пею Яворов през 1932-33 г. изграждат туристическа хижа в Пирин планина, отстояща на 16 км. в южна посока от града. Тя е наречена на името на поета и се намира в м. Разложки суходол при н.в. 1740 м. Хижата е построена с доброволния труд и дарени материали от местни туристи. Инициатор и първостроител на хижата е Никола Парапунов, станал по-късно първият командир на партизански отряд.