добре оформени и поддържани дворни места. По този начин Владая фактически е разположена върху двете планини. В миналото селището е ползвано като курортно място както на изтъкнати интелектуалци, така и на заможни хора от столицата. То е било предпочитано от Алеко Константинов, проф. Иван Шишманов, а през 1886 г. за известно време във Владая е живяла украинската поетеса Леся Украинка. Понастоящем жителите му многократно се увеличават. Изграждат се големи многоетажни сгради. То е предпочитано за живеене и за краткотраен отдих особено след подобряване на екологичната обстановка в района. Качеството на въздуха се подобри след ликвидирането на големите металургични предприятия в Перник. За това допринася в най-голяма степен и пренасочването на автомобилния трафик от Владайския проход към автомагистрала Люлин.

Владая винаги е бил между най-предпочитаните изходни пунктове за излизане на Витоша или за връщане от нея. Тук се завръща и Алеко Константинов след първото си изкачване на Черни връх през 1889 година. Селището е описано подробно и с много любов и от Иван Вазов и Павел Делирадев след многократни обхождания на околностите му. Независимо от тези предпочитания, Владая притежава свои духовни забележителности, които заслужават да се посещават и опознават. Един от тях е Владайският манастир “Света Петка и Света Неделя”. Той се намира на югоизточния склон на Люлин планина, непосредствено над жп гара Владая. Съществува предание, че манастирът е построен през X век. Многократно е разрушаван. В 1328 г. е бил опожарен и сринат до основи от кръстоносците. Монасите били избити. Преди гибелта си те заровили в земята евангелие и иконите на Света Петка и Света Неделя, като над мястото поставили каменен кръст.

На път за Рилския манастир тук отсядал последният цар на Втората българска държава Иван Шишман и го е дарявал богато.

През турското робство тук е имало подземна църква.

През 1902 г. е възстановен сегашният храм “Света Петка”, върху основите на старата църква. Тя има два престола – на Света Петка и на Света Неделя. Преди двадесет години в манастира бе построен параклис “Света Неделя”. Гостите, които посещават тази света обител, имат възможност да влязат в параклиса, да запалят свещ и отправят своята молитва.

В миналото манастирът се е намирал сред гъста дъбова гора. Сега са останали само десетина дъба, възрастта на които се пресмята на няколко столетия. Владайската света обител е била убежище на хайдути.

Понастоящем манастирът е девически. До него може да се отиде за десетина минути по пътека в северна посока от жп гара Владая или за тридесет минути от центъра на селото по път, минаващ през тунел под жп линията.

През XIX в. и до седемдесетте години на XX в. значителна част от местното население е намирало поминък в рударството и каменоделството. Вече са заличени някогашните кариери, в които се добиваше значително количество обработен камък, предназначен за пътно покритие с каменни блокчета и по-големи блокове за строителството на обществени сгради. Сега за тази дейност говорят само някои топоними като “Рудището”, “Крайните кариери” и т.н. Владайската река е прочута и с това, че в нея се намират златоносни пясъци. Оттам идва и наименованието на местността “Златните мостове”. В тази речна долина, през която преминава една от най-посещаваните витошки алеи, много владайци години наред се занимаваха с промиването на златоносните пясъци.

За това че тук преди повече от един век е живяло жадно за просвета и култура население, говори фактът, че през 1906 г. е основано едно от първите в Софийския район читалища – Владайско читалище “Светлина-1906”. Сега в голямата си масивна и красива сграда то продължава да осъществява своята културна народополезна дейност.

Името на Владая е свързано със събитие, дало голямо отражение върху по-нататъшната съдба на България. В края на месец септември 1918 година Владая и Владайският проход стават арена на ожесточени битки между разбунтувалите се войнишки части и правителствени войски. За боевете напомня паметна плоча на жп гара Владая.

Разбунтувалите се войнишки маси, предвождани от земеделския трибун Райко Даскалов, разочаровани от края на Първата световна война, която завършва гибелно за България, и недоволни от крайно лошото снабдяване на фронта за сметка обогатяването на управляващите, тръгнали към столицата, за да потърсят сметка от правителството. Във Владайския пролом войнишките части са пресрещнати от юнкери от военното училище и немски военни части, разквартирувани в София. Битката е яростна и жестока. Владайската река потекла кървава. Събитието влиза в историята на България като Владайско войнишко въстание и е допринесло за абдикацията на цар Фердинанд в началото на месец октомври 1918 година. Във Владайския проход, на мястото, където се е състояла тази трагична битка, е изграден внушителен мемориален комплекс. Разстоянието от центъра на Княжево до тази местност е три километра. Тук има спирка на автобус №59, известна като “Черния кос”.

До мемориалния комплекс е построена голяма модерна бензиностанция.

Владая е изходен пункт за най-красивите и много практикувани туристически пътеки за цялата северозападна част на Витоша. От центъра на селото все по долината на Владайската река на пет километра, преодолявайки височина от 500 м е Туристически център “Златните мостове”. По тази пътека след последните къщи на Владая вдясно се отклоняват пътеки, по които може да се отиде до х. “Селимица”, до почивните домове на композиторите, на БНР и на артистите. Малко по-нагоре от последните къщи на Владая по малко мостче се преминава вляво на Владайската река и по нископланинската обиколна пътека може да се отиде до мотел “Тихия кът”, м. Бялата вода и т.н. На около десетина минути след мостчето на Владайската река вляво от НОП е м. Св. Иван Рилски. Тук са създадени условия за кратък отдих. Мястото е свързано с предание, което разказва, че когато монасите пренасяли мощите на Светеца от Велико Търново за Рила планина, пренощували тук.

Владая е изходен пункт и към югоизточните склонове на Люлин планина. От центъра на селото, преминавайки през тунел под жп линията, се навлиза в планината и може да се отиде до нейния първенец връх Дупевица, до Горнобанския манастир “Св. Св. Кирил и Методий”.

Разстоянието от центъра на София до село Владая е 15 километра. През селището преминава автобусна линия №59, с начална спирка кв. Княжево и маршрутно такси от кв. Илиенци.

Развитието на Мърчаево от средните векове, та до средата на XX в. се е основавало предимно на рударството и каменоделството. В края на XIX и началото на XX в. много български фамилии, прогонени от родните им домове във Вардарска и Егейска Македония, се заселили в Мърчаево. Те са оставили трайни материални и духовни следи в селото.

За древната история на селището свидетелстват останките от тракийска крепост. Сега мястото е известно като “Калето” (“Градището”). То се намира високо в склоновете на планината и до него може да се отиде за 45 мин. по пътека, започваща от църквата “Св. Георги”.

В средищната част на селото се намират две обществени сгради, свързани с духовността и културата на местното население. Тук е и автобусната спирка на линия №59, известна като “Училището”. Спирката е точно пред сградата на училището, в което децата учат до осми клас. Над спирката в обширен двор с много зеленина, храсти и цветя е разположен храм “Свети великомъченик, Чудотворец Георги победоносец”. Той е изграден през периода 1908-1914 година. Тогава е бил тържествено осветен с Божествена света литургия от левкийския епископ Партений. По това време той е бил викарий на Софийската митрополия. Финансите за построяването на храма са дадени от братя Рокоманови, българи от Дебърско, преселили се тук през 1903 година. С безплатен труд и други дарения е участвало местното население. Приятели на Рокоманови са оставили дарове на църквата, които и сега съществуват и напомнят за онези времена. Два каменни свещника, изкусно изработени от майстори каменоделци, се намират от двете страни на входа на църквата. Вътрешната уредба на храма е повече от скромна. На иконостаса има само четири икони – на Исус Христос, Света Богородица, Свети Йоан Кръстител и на Свети Георги. Те са изографисани в цял ръст, което рядко се среща в православните храмове. На иконата на Исус Христос личат в краката му следи от гвоздеи, с които е бил прикован към Светия кръст.

В двора има няколко войнишки паметника на местни млади мъже, загинали по време на войните от 1912 до 1918 година.

При строителството на църквата е намерен в разкопките дискос от 1872 година. Това говори, че и в по-старо време тук е съществувал православен храм.

През последните десетилетия все повече туристи и последователи на Петър Дънов посещават село Мърчаево с желание да видят къщата и обстановката, в която той е живял от 10 януари до края на месец септември 1944 година. Интересът към живота и учението на Петър Дънов многократно нарасна след като при национално допитване, проведено от БНТ, той бе посочен на второ място след Васил Левски като най-велика личност за XX век. Сега тази къща е превърната в музей и целогодишно, през всички дни на седмицата, приема посетители. Собствениците на имота са гостоприемни и в двора са създадени условия за кратък отдих и закуска. Дънов е имал подчертано уважение към водата и усет къде и как тя може да се открие. Така например в двора на къщата на Темелко Гьорев не е имало източник на вода и стопаните са я пренасяли отдалеч. На 28 май 1944 г. Дънов посочва място непосредствено над къщата, където ще излезе вода. Тук той собственоръчно открива малко изворче, което нарича “Изворче на доброто”. Оттогава всяка година в последния неделен ден на месец май тук идват негови последователи и поклонници на събор, след което се изкачват на Церова поляна, където изпълняват паневритмия.

Къщата на Темелко Гьорев, в която е живял по време на бомбардировките над София Петър Дънов, се намира на ул. “Касис” №33.

Петър Дънов е роден през 1864 г. и е напуснал този свят на 27 декември 1944 г. Той е основател на българско духовно движение, в основата, на което е стремежът към нова духовна култура. Това философско учение за съвършенство на човека в единство на ум, сърце и воля според Учителя Дънов ще се осъществи с истина, мъдрост, любов, правда, добродетел. Целта му е да се събуди в човечеството стремеж към любовта и отказ от егоизъм, жажда към мъдростта и прогонване на мракобесието и невежеството, устрем към истината и отвращение от лъжата. Това е духовността на една нова епоха, изгревът на нова космическа култура. Учението на Дънов препоръчва живот в съзвучие с природата и нейните закономерности. Той почти ежедневно е излизал сред природата, където е посрещал изгрева на слънцето. Последователите му изпълняват ритуален танц (паневритмия) на Седемте Рилски езера, на Витошките поляни и на други места.

Велики личности на XX в., като Айнщайн, са се прекланяли пред учението на Дънов и са го считали за изключителен духовен принос в световната култура с епохално значение.

Забележителен обект в района на с. Мърчаево е манастирът “Света Троица”. Той се намира на 15 минути пешком от крайната спирка на автобус №59 по пътя към село Драгичево.

Манастирът е възстановен в началото на 70-те години на XX век. Открит е за посещение през 1975 година. Мястото, на което са издигнати манастирските постройки, е известно открай време като Манастирище. Преданието разказва, че в далечния XI в., когато селянинът бай Манол от Мърчаево разоравал нивата си, изровил от земята малко ковчеже. В него намерил малка детска фигурка с размерите на бебе, цялата от злато. Върху фигурката имало надпис “Аз съм Богинята на плодородието”. Слисаният бай Манол хукнал към селото да извика хората, за да видят чудото. Когато се върнали отново на нивата, от ковчежето нямало и следа. Наоколо нямало жива душа и нямало кой да вземе ценната фигурка. Разбрали хората, че това чудо е знак небесен. Бай Манол решил – няма повече да оре нивата и я дарява за построяване на манастир. Брат му, както и синовете му, които имали ниви в съседство до неговата, постъпили по същия начин. По-нататък преданието разказва, че на това място действително имало манастир, но през годините на турското робство многократно бил разрушаван.

Хората от Мърчаево разказват, че инициативата за възстановяването на манастира била на една жена от селото. Нейният син заболял от тежка болест. На него на няколко пъти насън един глас му казвал, че на това място трябва отново да се изгради манастир. По настояване на майката хората почнали да копаят за построяването на Светата обител. Небесният глас непрекъснато напътствал болното момче и посочвал къде трябва да копаят основите на манастирските постройки. Така била издигната сградата на сегашната църква “Св. Троица”. Срещу входа на църквата е изграден параклис “Успение на Свети Иван Рилски”. Покровителят на българската държава, когато обикалял по тези места, през онези далечни времена често се отбивал и нощувал в манастира.

Игуменката на манастира, майка Михаила, разказва, че когато монаси пренасяли мощите на Св. Иван Рилски от Велико Търново за Рила планина, пренощували тук. Това се приема като висша благодат за светата обител.

Манастирът “Света Троица” се разпростира на площ от 11 декара. Ограден е със стабилна зидана ограда. Манастирската порта е изработена във възрожденски стил. Дворът на манастира представлява китна градина с много цветя. Има чешма с обилно течаща вода. Малка сграда е пригодена за кратък отдих на поклонниците.

От улицата, където е кметството, започва маршрут, по който за 45 минути в югоизточна посока се отива до заслон “Каменоделеца”. За още 15 минути с леко изкачване може да се излезе на Церова поляна. Този маршрут е известен като “Дъновата пътека”.

През Мърчаево преминава автобусна линия №59, началната спирка на която е в центъра на кв. Княжево.

които са жители на други населени места.

По автомобилен път разстоянието до гр. Перник е 14 км, това до София – 18 км, а до двете съседни села Драгичево и Кладница – 3 км.

Археологическите проучвания доказват, че на територията на днешното село са живели хора още далеч в древността. Населеното място е изградено върху основите на старо средновековно селище. В местността Маниш, на около един километър в северозападна посока от селото, на левия бряг на р. Рударщица са открити руините на антично селище. Това се потвърждава и от намерените значителен брой археологични находки на голяма по площ територия в този район. Откривани са средновековни стени, изваждани са тухли, намирани са много бронзови монети. Между тях има и една от времето на Антоний Пий. Римският император Антоний Пий (138-161 г.) се е прославил с миролюбивата си политика, добър характер и подпомагане балканските провинции в техния всестранен просперитет. Той е разрешавал да се секат монети с образа му в различните краища на империята. Такива са произвеждани и в гр. Анхиало, сегашния български град Поморие.

Вдясно от р. Рударщица по най-ниските склонове на планината при изкопни работи по строителството на нови сгради са открити археологически материали от средновековно селище – IX-X век. В местността Църквището са открити останки от средновековен некропол.

На най-личното място в югозападна посока от центъра е местността Свети Йеремия. Там е имало православен християнски храм. По време на турското робство той бил разрушен. Местните хора считат мястото за свято и всяка година на 1-ви май тук правят и раздават курбан за здраве и успех. Сега на това място е изграден нов, голям, красив, бял, еднокуполен, трикорабен православен храм “Свети Йеремия”. Иконите са изографисани с голямо художествено майсторство от местната художничка Илиана Дончева, завършила Националната художествена академия. Дърворезбованият иконостас е дело на нейния съпруг, резбаря Борислав Михайлов.

Ежегодно в последния неделен ден на м. май в Рударци се организира общоселски събор. Тогава местни и гостуващи състави изнасят богата музикална програма. През целия ден има открити сергии, предлагащи сувенирни стоки, лакомства и други.

В селското училище “Васил Левски” учат децата до VII клас. Към училището има детска градина, която посещават деца на възраст от 3 до 6 години.

През 1968 г. е създадено Народно читалище “Свети Климент Охридски”. То притежава библиотека със значителен книжен фонд. Към читалището има две певчески групи под наименованието “Граово”. Участничките в едната група са по-възрастни жени, а в другата – млади момичета. Те участват ежегодно в много фестивали и събори-надпявания.

Наименованието на селището и реката, която се спуска от връх Острица, преминава през селото и слиза надолу към р. Струма, е свързано с рударството. Рудодобивът, металообработването и каменоделството от далечни времена до средата на XX в. са заемали основно място в поминъка на населението. Сега болшинството от местните хора отиват на работа в столичния град и по-малка част от тях – в гр. Перник.

Понастоящем Рударци се развива като курортно селище. Предпоставка за това са близостта на планината, обрасла с пълноценна иглолистна и широколистна гора, местоположението му – огряно от сутрин до вечер от слънцето, чистият въздух и наличието на целебни минерални извори. В центъра на селото съществува спортен комплекс. Той има футболно, волейболно и баскетболно игрища със съблекални и душове към тях. В комплекса е включен и плаж с минерална вода. Непосредствено до спортния комплекс е изграден среден по големина водоем, който е зарибен и предоставя възможности за риболов. На около 200 метра по-нагоре от комплекса се намира хотел-ресторант “Рударци” с 60 легла.

Рударци е чудесен изходен пункт за излизане към Витоша или за връщане от нея. На североизток през местността Ясена, пресичайки НОП, може да се отиде до заслон “Каменоделеца” или Церова поляна. Оттам по маркирана пътека през м. Три кладенци, където минава маркираната пътека от х. “Кумата” за Черни връх, се отива до първенеца на планината.

Село Рударци е свързано с областния гр. Перник с постоянна автобусна линия и с гр. София чрез маршрутни таксита.

мечките още в техните леговища. Когато мечката в положение на отбрана се нахвърляла срещу нападателя си, той подавал ръката с навитото въже, а с другата нанасял силен удар с ножа в гърлото й. Може да е имало смели мечкоубийци в района, но този произход на името е малко вероятен. Друг вариант за произхода на името са били натрупаните клади от дърва, предназначени за овъгляване, необходими в металообработването. На нас ни се струва като най-приемливо името Кладница на селището да произхожда от голямото изобилие на този вид ядлива гъба по преобладаващите в района букови дървета.

Кладница е едно от най-старите селища в подножието на Витоша. В местността Градище, на 200 м северно над кладнишкия манастир “Св. Николай Мирликийски Чудотворец” на скалисто възвишение, завършващо с малко плато, през праисторическата епоха е имало селище. Сега на повърхността видими останки няма, но археолозите са събрали достатъчно убедителни доказателства в това отношение. Праисторическото селище в м. Градище може би е било укрепено, подобно на близките му селища на Витоша, но над него е била изградена късноантична крепост и днес на терена няма следи от праисторическото селище. Изграждането на праисторическото селище, както и на късноантичната крепост в местността Градище, на 1,5 км северно от с. Кладница, се счита, че са свързани с рудодобива и металообработването.

През целия XIX и значителна част от XX в. към поминъка на хората от с. Кладница се отнасят каменодобивът и каменоделството. През XX в. почти цялата част от работоспособното население на селото бе заето в каменовъглените мини и металургичния комбинат на гр. Перник.

От началото на XXI-то столетие болшинството кладничани, с различни професии, работят в столичния град. Въпреки това броят на населението в селото не намалява. Докато в началото на XX век той е бил 730 жители, в средата на века – 1014, а през 2014 г. – 1150 жители. Нека се има предвид, че през 1960 г. най-голямата махала се е отделила от с. Кладница и е образувано самостоятелно село Рударци.

В Кладница действа добре уредена здравна служба, а училището е до VII клас включително.

Местното читалище “Пробуда” е създадено през 1937 година. Книжният фонд в библиотеката му надхвърля 8500 тома. През 2013 г. към читалището има 6 самостоятелни самодейни състава – фолклорна шесторка, група за обичаи, детска група за словесен фолклор и детски игри, детска певческа група, 2 танцови състава за младежи и за по-възрастни. Някои от тези състави ние сме гледали и сме се възхищавали на изкуството им на чествания на ПП “Витоша”. Ежегодният празник на селото е на предпоследната неделя на м. август, когато тук се чества и християнският празник Преображение Господне. По инициатива на на читалището и местната общественост в Кладница традиционно се провежда регионален фолклорен събор на селата около Витоша и поречието на р. Струма. През есенно-зимния сезон в читалището се организира курс по компютърна грамотност.

Поради красотата на природата, здравословния климат, обуславян от заобикалящите широколистни и иглолистни гори и преминаващите две реки през и покрай селото, Кладница привлича все повече посетители и пешеходни туристи, които оттук тръгват или се завръщат от различните маршрути из Витоша.

През последните десетилетия един от най-посещаваните обекти край Кладница е манастирът “Свети Николай Мирликийски Чудотворец”. Той се намира на десния долинен склон на Кладнишката река, на 1,5 км над селото, по пътя за х. “Селимица” на 1185 м н. в. Според едно предание първоначално манастирът бил разположен в средновековната крепост в м. Градище, на 200 м над сегашното му място. Постепенно манастирът се отделил от крепостта и се установил на сегашното си местоположение. По данни на Националният църковен историко-археологически музей в София Кладнишкия манастир е заемал важно място между останалите в Софийската Мала Света гора. Други автори го причисляват към Витошката Мала Света гора. Възможно е и двете твърдения да са верни, по-важно е, че тази Света обител е била уважавана и много посещавана. Окончателното отделяне на манастира от крепостта е приключило в края на XIV век. Малко по късно манастирът, както и крепостта, били разрушени до основи от турските завоеватели. Повторното изграждане на манастира станало през 1841 година със средства на родолюбивия мърчаевец Спас Бурнов. Малко по-късно за това му деяние той бил убит от турците в манастирската църква. Преустроен през 1866 г., манастирът бил изографисан през 1883 година.

Малката църква е разположена в средата на манастирския двор. Стенописите в храма се отличават с наивитет и илюстративност и повечето от тях са придружени със списъци на дарителите, благодарение на които манастирът е изписан. В двора има няколко битови сгради. Той е обитаем, мъжки с храмов празник 6 декември – Никулден. От двора на манастира се открива хубав изглед към югозападните склонове на планината, покрити с буйна горска растителност. Наблизо има три вековни дъба, единият от които е на 300 г. и обиколката на ствола му е над 300 сантиметра.

Местно предание разказва за събитието, при което средновековната крепост е била превзета и разрушена от турците. Крепостта притежавала огромни владения от гори, пасища, ниви и мадани. Тя била под попечителството на Кладнишкия болярин Горан. Крепостта била опасана с два реда високи каменни стени и се считала за непревземаема. При нахлуването на османлиите боляринът и подчинените му от околните села се затворили в крепостта. С него се скрила и любимата му от с. Студена. Крепостта била запасена с храна, а с вода се снабдявали чрез подземен водопровод, по който идвали водите от далечен планински поток. Това не е било известно на турците, обсадили крепостта, които се чудели как обсадените българи издържат толкова дълго.

Един ден болярската възлюбена поискала да слезе до родното си село Студена. Горан я пуснал, ала турците я заловили и след дни и нощи на мъчения я принудили да покаже мястото, откъдето минавала водата за крепостта. Отбили турците водата и след няколко дни, изтощени от жажда, болярските хора не успели повече да задържат крепостта. Мястото, където водата била отбита, сега се нарича Еничерски камък. Там, където били посечени болярските хора – Плачи камък.

По автомобилен път, успореден на Кладнишката река, може да се отиде до язовир “Студена”. Разстоянието до язовира е 4 км и се изминава пешком за малко повече от 1 час. Движението е приятно покрай сенчести дървета по брега на реката. По този път рядко минават автомобили. Язовир “Студена” е главният водоизточник за град Перник и селищата в областта. По бреговете му може да се практикува спортен риболов.

От центъра на селото по автомобилен път в източна посока на 3 км се намира хижа Селимица (1285 м).

В най-ниската част на селото в северозападна посока започва НОП на Витоша, която в тази част минава все по трасето на канала, който отвежда водите на Владайската река в язовир “Студена”. Маршрутът се ползва много активно целогодишно от пешеходни туристи и колоездачи. Разстоянието от село Кладница до водохващането на Владайската река се изминава за 3,15 ч., а до с. Владая – за 4 часа.

От центъра на Кладница по автомобилен път може да се навлезе в долината на р. Матница, където на 3 км има малък заслон и условия за еднодневен престой. По-нагоре по пътека за 1,30 ч. се отива до “Даин кладенец”, където водата е приятна за пиене, има маса и пейки за кратък престой.

От Кладница през м. Три кладенци за 4 ч. по частично маркирана пътека може да се изкачи първенеца на планината – Черни връх.

Село Кладница е кметство към Пернишка община. Селото е на 16 км източно от Перник и на 22 км югозападно от София. До Кладница има постоянна автобусна линия от Перник, а маршрутно такси осъществява връзките със София.

Основен поминък на хората в онези далечни времена е бил рудодобивът и металообработването. За това говорят намиращите се и сега значителни археологически доказателства. На територията на днешното село са живели хора още от времето на траките. Те са имали важната стратегическа задача да отбраняват подходите от към долината на р. Струма. Доказателства в това отношение може да се намерят в градския исторически музей в Перник, където са показани ценни и интересни археологически находки от района на селото.

Западно от центъра на селото на около 1 км е местността Кръста. Тук е съществувала антична крепост върху площ от 7 декара. Археолозите са открили, че тя е с правоъгълна форма; имала дебели каменни стени с крепостни кули в четирите й краища. Сега само дълбоки сондажни проучвания доказват нейното съществуване. Видимо на повърхността са останали големи земни отбранителни валове. В най-високата част, където се срещат западната и северната отбранителни стени, има стабилен бетонен триангулъчен знак. Районът е обрасъл с нискостъблени предимно дъбови и габърови горички. Намерени са голям брой археологически материали, които доказват, че крепостта е съществувала още през IV и III век преди Христа.

Антично село е съществувало и в центъра на сегашното селище – м. Ридо. Понастоящем тук се намира канцеларията на кметското наместничество, малка библиотека и към нея етнографска сбирка с инструменти и уреди за труда и бита на хората в близкото минало. Това е най-високото място на днешното село Боснек. На обширния площад е издигнат паметник на загиналите босненци във войните и красива чешма с много добра за пиене вода.

Съвсем близо до центъра на селото се намира старата малка каменна сграда на църквата “Св. Св. Козма и Дамян”. Тя е изградена през 1878 г. и е обявена за паметник на културата. На вратата на църквата има голяма табела с надпис “Паметник на културата, охранява се от Закона”. Интересно къде е този Закон и защо го няма тук да защитава тази светиня. От години тя се намира в окаяно състояние и в положение на саморазрушаване. Ако малките повреди на сградата, нанесени от земетресението през месец май 2012 г., са лесно поправими, то ограбването на иконостаса и цялата църковна уредба вече нищо не ще може възстанови. На иконостаса, а и в олтара няма нито една икона. Някога обаче тези икони са се отличавали с високо качество и са били обявени за културна забележителност.

Малко по-нататък широка уличка отвежда до действащата църква “Св. Теодор Стратилат”. Тя е въздигната през 1866 г., това показва надписът горе високо над олтара. На иконостаса има много икони с висока художествена стойност – на Св. Теодор Стратилат, на Св. Йоан Предтеча, а горе високо е “Тайната вечеря”. Тази църква се намира в много добро състояние и внушава респект с вътрешната си уредба и чистотата на сградата и двора, ограден със стабилна ограда.

През първата половина на XX в. босненци намираха поминък предимно в каменовъглените мини на гр. Перник. След края на Втората световна война в района се изгради голям металургичен комбинат. Той заедно с ТЕЦ “Република” и завода за стъкло създаваше големи възможности за работа на населението. След 1990 г. всичко това премина в историята.

В Боснек живеят постоянно 150 възрастни хора. Селото придоби характер единствено на курортно място, но като такова, предвид на своите географски и природни дадености, има големи възможности.

Преди да поеме по долината на Добри дол към природната забележителност Живата вода или още по-нататък към Меча чешма, Даин кладенец и долината на р. Матница, пътникът може да се изкачи за 15 – 20 минути до м. Кръста. Тук все още съществуват земните отбранителни валове. Това е много обзорно място. Открива се изглед към планината Голо бърдо, Вискяр планина, а при хубаво и ясно време погледа опира на запад чак до Осогово.

Селата Боснек и Чуйпетлово са кметско наместничество към община Перник. Разстоянието от с. Боснек до гр. Перник по автомобилния път е 25 км, а това до с. Чуйпетлово – 7 км.

На входа на с. Боснек непосредствено над пътя вляво се намира дъб на възраст над 600 години, обявен за природна забележителност.

Боснешкият карстов район, заемащ площ от 30 кв.км, е разположен на южните склонове на Витоша при средна надморска височина 900 метра. Той е изключително интересен. Релефът е планински, силно пресечен с остри била и стръмно спускащи се склонове, въртопи и валози, сухи долини, ниши и отделни изолирани скали. Към тази характеристика на геоложкия строеж непременно трябва да се добавят пещерите и пещерните пропасти.

Боснешкия карстов район попада изцяло в територията на ПП “Витоша”.

Тук е най-красивата и най-дълга (18 км) пещера в България – Духлата. Поради своите уникални в красотата си пещерни образувания и исторически находки от най-далечни времена тя е обявена за природна забележителност. Сложна, многоетажна, лабиринтна пещера с подземни галерии, срутища, зали, пропасти и реки с обща денивелация от 70 метра. Част от пещерата се намира под сегашното легло на р. Струма. Голямо е богатството от сталактити, сталакмити и сталактони. Синтрови езера, кристали и пещерни бисери, драперии и завеси причудливо декориращи стените.

На 3 км от с. Боснек по пътя към с. Чуйпетлово е входът на пещерата “Духлата”. На няколко метра по-надолу над пътя е зазиданият вход на пещерата. Над него е изграден временен заслон на пещерняка.

Малкият вход на пещерата е ограден с метална врата, която постоянно е заключена. Влизането в пещерата е забранено. Това е направено във връзка с безопасността на евентуалните посетители и от друга страна за опазването на уникалните пещерни образувания, създавани от природата в продължение на хилядолетия. Влизането в пещерата може да се разреши от упълномощени органи и организации само на правоспособни, подготвени пещерняци.

Пещерата “Врелото” е втора по дължина – 5,3 км в района. В нея се намира най-голямата подземна зала в България, известна като “Приятели мои”. Нейните размери са 230/40/30 метра. Интересна е “Залата на магьосниците” и залата на “Големите сипеи”.

В района около изворите Живата вода се намира входа на пещерата Живата вода. Нейната дължина е 240 метра.

Хоризонталната водна пещера “Академик” с дължина 320 м е част от подземната хидроложка система на пещерата Духлата. Изключително красива, тя завършва с голяма зала дълга около 60 метра. В нея се срещат едни от най-дългите цевични сталактити в района. Пещерите са носители на разностранна информация за развитието на материалната и духовна култура на човечеството, животинския и растителния свят, населявал планетата в доисторическо и историческо време.

Изворът Живата вода е обявен за природна забележителност. Тук е изграден заслон с пейки и маси. До тази местност може да се отиде от центъра на с. Боснек за 1 ч. и 30 минути.

Селата Боснек и Чуйпетлово имат уникалния шанс, притежавайки природното богатство на Боснешкия карстов район, да се развият като големи много посещавани туристически центрове. Необходимо е да се изготви проект и намерят финансови инвестиции част от пещерата Духлата да бъде устроена за посещения от туристически групи. Туризмът в благоустроените пещери е изключително интензивен през всички годишни сезони.

Редица селища, които бяха пред загиване, благодарение на превръщането в туристически дестинации на намиращите се до тях пещери, сега процъфтяват и успешно се развиват заради постоянно нарастващия туристически интерес към тях. Например с. Ягодина с Ягодинската пещера или с. Триград с пещерата Дяволското гърло в Западните Родопи са най-посещаваните туристически обекти целогодишно от хиляди български и чуждестранни туристи. Там всяка къща се превърна в малък или по-голям хотел, всеки двор – в ресторант или механа.

Боснек е изключително подходящо място да се създаде Колеж за подготовка на туристически кадри, екскурзоводи и планински водачи.

от пришълци, потърсили укритие от издевателствата на поробителите турци тук в поречието на реката между дълбоките урвести южни склонове на Витоша.

Името на закътаното в долината село е произлязло от обстоятелството, че то е било незабележимо от всички посоки на околността му. Само кукуригането на петлите е давало признак за човешки живот.

Поминъкът на хората в селището през по-далечното минало бил рударството и въглищарството. Тогава броят на жителите му доближавал 1000. Оцелелите по-възрастни хора в Чуйпетлово и сега сочат двете местности, където е имало две видни пещи за преработване на рудата. След Освобождението на България тези дейности замират. Местните хора започват да мигрират, търсейки нови поселения, където условията за земеделие и преди всичко за скотовъдство, са много по-добри. Така се създават селищата Плана, Делян, Яребковица и Лисец. През първата половина на XX век поминъкът на населението от целия Пернишки район се насочва към бързо разрастващата се минна промишленост. След Втората световна война град Перник и околностите му бързо се развиват на базата на новоизграденото голямо металургично предприятие, ТЕЦ “Република”, завода за производство на стъкло и други.

Преселението на хората от малките населени места към по-големите градове е глобален, световен процес. Създадоха се нови модерни професии, свързани с автоматизацията, електрониката, кибернетиката, за които поприще в малките селища няма. Новите професии, свързани с модерните технологии в областта на индустрията, финансите, образованието, здравеопазването и социалните дейности, станаха приложими единствено в големите поселения. Това е един естествен процес, в резултат на който в днешно време (2013 г.) в село Чуйпетлово живеят 27 души.

През първата половина на XIX век в селото е имало килийно училище за подготовка на свещеници. През 1860 г. е изградена църквата “Света Параскева.” Тя е въздигната върху основите на стар християнски храм. Изградена е от камък, добит на място от скалата, върху която се намира, и представлява същинска естествена крепост. Църковната камбанария е издигната след войните в началото на XX век и притежава камбана, подарена от мъжете в селото – израз на благодарност към Бога, че всички до един са се върнали живи от Балканската война.

В началото на XXI век църквата е ограбена. Откраднати са ценни икони от иконостаса, златен кръст и друга църковна утвар. Покривът се руши и при валежи водата се излива в храма.

Повече от сто години в Чуйпетлово е имало действащо основно училище. Поради постепенното намаляване на броя на учениците в него то е закрито. През 1978 година туристическо д-во “Здравец” към металургичния комбинат в Перник превърна училищната сграда в добре уредена и постоянно действаща туристическа спалня с 20 легла, столова и кухня. В продължение на повече от 10 години тя активно се ползваше от пешеходни туристи, предимно от Пернишкия район, които отсядаха в нея, излизайки на следващия ден по пътеките из южните склонове на Витоша, предлагащи очарованието на незасегнатата от урбанизацията и туристическите магистрали част на планината.

Чуйпетлово притежава всички качества на курортно селище и е изходен пункт за “дивите” места на Витоша.

С тишината и спокойствието, чистия въздух и прекрасния пейзаж на първото селище, през което протича река Струма, Чуйпетлово може и трябва да се развива като изходен пункт по маршрутите: през Живата вода, Меча чешма, Даин кладенец и по долината на р. Матница за 4 ч. може да се отиде до село Кладница; за 2 ч. по път и пешеходна пътека се стига до село Ярлово.

Чуйпетлово отстои от град Перник на 27 км, а до село Боснек разстоянието е 7 километра.

Вдясно, на северозапад все по-високо се издигат витошките хребети, по които може да се изкачиш чак до Черни връх. Назад, на изток остава Плана планина. Напред в южна посока е Верила. При хубаво, ясно време пред погледа ти може да проблеснат белите върхове на Рила. Вляво и вдясно на пътя се редуват иглолистни гори, създавани от човека преди 40-50 години на мястото на изсечените през XVIII и XIX век естествени букови и дъбови гори, чиято дървесина е овъглявана и отишла в Самоковските мадани.

От село Железница след 2 км пътят минава през вилна зона Ярема. По-нататък пътуването е изцяло в южна посока, като разстоянието от Железница до село Ковачевци е 14 километра. Тук се прави завой на 90 градуса в северозападна посока и след още 5 км се достига Ярлово.

В центъра на селото, сред обширен площад величествено се издига голям православен храм “Света Неделя”. Той е изграден на мястото на стара църква, разрушена от турците в края на XVIII век. Сегашният храм е строен в продължение на 15 години, от 1891 до 1906 г. с волни дарования на местното население. Храмът е израз на желанието на ярловчани да живеят според постулатите на Христовата вяра и показва техните добри финансови възможности и имотно състояние по онова време. Както с външния си вид, така и с вътрешната уредба църквата се намира в отлично състояние и е много добре охранявана.

Селото е разположено на двата бряга на река Палакария, изворите на която се намират на около 5 км в северозападна посока по-нагоре към билото на планината. Местните хора я наричат “Златоносната река”. Почти до началото на XX век тя е давала поминък на няколко десетки ярловски фамилии, чрез промиване на златоносен пясък.

Ярлово се намира в най-северната част на Самоковската котловина, която е най-високата в България. Това е единственото крайвитошко селище в Самоковска община. Някои свързват името на селището с турското понятие “ярло олу”, което означава място на припек. Други автори го свързват пак с турско понятие “яр” – стръмен бряг. Срещат се описания, в които селището е определено като “младо село”. Проучвания на български археолози в местността Градище, която се намира по-високо над селото, са установили, че там е имало големи крепостни отбранителни укрепления през Римско време. Много археологически находки доказват, че в района още преди две хилядолетия е воден активен човешки живот. За живот на българи през средните векове в тази местност доказват останките от разрушени православни християнски храмове н местностите Бабина кория, Св. Димитър, центъра на сегашното село, където се издига храм “Света Неделя”.

Поминъкът на населението е бил насочен към рудодобива, златодобива, добив на картофи и житни култури. В началото на XX век добивът на железни руди и промиването на златоносни пясъци замира. Остават земеделието и животновъдството. Постепенно все по-голяма част от населението търси поминък в град Самоков и в столицата. За това говорят и статистическите данни за броя на населението в отделни периоди. Така например през 1920 г. в Ярлово са били регистрирани 2283 жители, през 2001 – 637, а през 2013 г. – 398. Въпреки това в селото действа основно училище до осми клас “Васил Левски” – освен децата от Ярлово ежедневно пътуват дотук и учениците от село Ковачевци. В селото има здравна служба с лекар и медицинска сестра.

Ярлово и неговите околности предлагат чудесни условия за практикуване на пешеходен туризъм до по-близки или по-далечни обекти.

На по-малко от два километра от центъра на селото в западна посока се намира параклис “Света Петка”. До него води автомобилен път, който още в началото по мост преминава над поток, идващ от връх Петрус. Параклисът е изграден през 1993 г. и сега се намира в много добро състояние. Около него има нискостъблени широколистни горички и високи дървета, иглолистна култура залесена преди 50 години. Непосредствено край параклиса преминава поток. По дървено мостче над него може да се отиде на отсрещния бряг, където ниско над земята от малък чучур бълбука лековита вода. Тя идва от изворче, което е каптирано малко по-нагоре. Местните хора знаят, че водата от този извор помага при очни и кожни заболявания. Изворчето е открито и параклисът възстановен на мястото на стара, разрушена в далечно минало християнска църква, по внушение на покойната вече ясновидка Ванга от Петрич. Този район е известен като Бабина кория. На това място ежегодно на Петковден се провежда общоселски събор.

На по-малко от един километър от центъра на селото в северозападна посока на десния долинен склон на река Палакария е местността и оброчище Свети Димитър. Тук са останките, руини от някогашна стара християнска църква. Съвсем наблизо е коритото на реката, която по-надолу е укротена от малък по обем и височина бараж. Впрочем дебитът на водния отток на реката сега многократно е по-малък защото по-нагоре голяма част от водите й по канал отиват в язовир “Студена”.

Местността Свети Димитър е забележителна и с това, че оттук преминава горски път и колова туристическа маркировка към местността и заслон “Смильо” (1300 м), който се намира на 3,5 км, както и маркирана пътека към първенеца на планината. В най-горната част на водосбора на река Палакария е историческата местност Градище.

Връщайки се към центъра на селото, се минава по улица, на която пред оградата на стара къща има паметна плоча, напомняща, че тук през месец септември 1918 г. след разгрома на Владайското войнишко въстание е живял за кратко време като нелегален Райко Даскалов, предводител на въстаниците и лидер на Българския земеделски съюз.

В центъра на Ярлово заслужава да внимание “Къщата с щъркелите”. В двора й е пригодена туристическа спалня. В нея през летния сезон могат да пренощуват до 15 души непретенциозни туристи. Неин собственик е Тодор Дишлянски, който е извършил със собствени средства маркировка по най-практикуваните туристически маршрути.

Ежегодно на Петковден, в неделния ден в средата на м. октомври, в Ярлово се провежда събор. Тогава идват много гости от близо и далеч и потомци на фамилии, живели тук в минали времена. По същото време в м. Шарена черга, намираща се на около 8 км по-надолу от Ярлово, заедно със селата Ковачевци и Поповяне, се организира голям събор със сергии и богата увеселителна програма.

Село Ярлово отстои по автомобилен път от град Самоков на 30 км и от София – на 41 километра. Селото е свързано с автобусна линия със Самоков и със София. Автобусите от София тръгват от автогара Юг сутрин и по-късно следобяд.

предимно букови и иглолистни гори, влияе положително върху качеството на околната среда. Екологично чистата му околна среда и близостта до столичния град са причината населението му не само да се задържа, но и плавно да нараства.

Така например при преброяването на населението през 1977 г. в Железница са регистрирани 1708 жители, а през 2013 г. техният брой е 1784. Около 90% от работоспособното население практикува своята професия в столичния град.
В селото има училище “Отец Паисий”, където учат децата до VII клас. Има добре обзаведена детска градина и здравна служба със стоматолог, общопрактикуващ лекар и медицинска сестра. В селото има добре развита търговска мрежа, която дава поминък на около 20 души и задоволява населението и преминаващите със стоки от първа необходимост. В бившия стопански двор на ТКЗС има мандра с 15 души персонал и дървообработващо предприятие, което произвежда предимно буков фурнир с 30 души работници.
Въпреки че в редица писания Железница се счита за най-младото селище в подножието на Витоша, съществува твърдение, че е заселено през XV век и началото на XVI век. Първите му жители дошли и намерили тук спасение от варварствата на турците след един бунт срещу тиранията, предвождан от воеводата Доброта. Дотогава те живели в с. Железница, намиращо се високо в Малашевската планина, Горноджумайска област (сега Благоевградска). Това село и сега съществува, с тази съществена промяна, че в края на 50-те години на XX век жителите му слезнаха долу край р. Струма, където преминава пътя и жп линията за Петрич и КПП Кулата. Това село Железница е в рамките на община Симитли.
Старите българи от Пиринска Македония създали тук ново село Железница, защото вече знаели, че това е едно свято място. В района са съществували няколко православни манастира, които са били считани за основни във Витошката Мала Света гора. Останки от онази християнска духовност сега са Кокалянски манастир “Св. Архангел Михаил”, който се намира на 7 км от центъра на с. Железница, и няколко оброчища: “Свети Георги”, “Свети Петър”, “Свети Спас”, “Света Троица”, “Свети Илия”. Когато тук идват хората от Горноджумайското село Железница, в тази местност е имало само монаси и никакви турци или хора от други етноси. Впрочем такива и в момента няма. В потвърждение на този произход на село Железница кметът на селото през 2013 г. сочи и обстоятелството, че диалектът на коренното население няма нищо общо със шопския, а напълно се покрива с този на хората от Пиринска Македония. Някои местни краеведи твърдят, че във витошкото село Железница се заселили и няколко бистришки фамилии след преместването им от местността Ширината. В потвърждение на това се сочи сходство във фамилни имена.
Основният поминък на железничани в миналото е бил скотовъдството и рудодобивът. Някои автори свързват името на селото с добрите възможности за добив на желязна руда в тази местност.
За първи път селището се споменава в така наречения Зографски поменик от 1527-28 г., оригиналът на който се съхранява в българския Светогорски манастир “Св. Георги Победоносец” в Атонската планина.
Местната интелигенция се гордее с читалище “Пробуда – 1926”. Понастоящем в неговата самодейност има три танцови формации. Към едната от тях участва и певческа група. Те се явяват на голям брой фестивали, надпявания и конкурси. Към читалището развива активна дейност оркестър, съставен от 4 души, които свирят на кавал, гъдулка, акордеон и барабан. Те изпълняват само фолклорна музика. Самодейните читалищни състави имат изяви в страната и извън нея, например: Чехия, Гърция, Турция и други.
Една битова забележителност за Железница е тепавицата. Тя се намира в горния край на селото на десния бряг на реката. Създадена е в средата на XX век и оттогава без прекъсване продължава да действа. Тук по един оригинален начин се изпират килими, губери, одеяла, черги и др. Тепавици понастоящем в България много рядко може да се видят. Тази забележителност вече има етнографско и историческо значение. Тя трябва да се познава преди всичко от младото поколение и от учащите се. Полезно ще бъде тук организирано да се довеждат ученически групи, които наред с красотите на все още дивната природна среда, ще научат нещо, за което туристи от България и чужбина плащат, за да наблюдават в етнографския музей край Габрово.
Железница има отколешна слава с термалните си извори. Те се намират на около 2 км източно от селото на брега на Железнишката река, ляв приток на р. Ведена. По мостче може да се премине на десния бряг на реката, където от средата на XX век и досега съществува малка каменна сграда, в която има басейн с минерална лековита вода. Тя оказва оздравителен ефект при различни видове рани по тялото, екземи и други кожни заболявания. Доказано е, че като питейна вода лекува стомашно-чревни заболявания като колити, гастрити, язви и т.н. Температурата на минералната вода е 26 градуса с богато съдържание на сяра. Банята и минералните извори се намират сред гъста широколистна гора. Горският автомобилен път, който минава по левия бряг на Железнишката река, по-нататък продължава до манастир “Свети Архангел Михаил”.
В селото има православен християнски храм “Успение на Пресвета Богородица”. Той е изграден през 1841 г. на мястото на съществуващ в миналото православен манастир под същото име. Сега църквата е в много добро състояние. Тя е вписана в списъка на Паметниците на културата. Иконите от иконостаса са изографисани в стила на Самоковската иконописна школа. Тяхното изографисване е извършено около 1870 г., което личи от оставените надписи върху тях в долния им край. Църквата е трикорабна, безкуполна. На мястото на някогашната стара дървена камбанария през 2010 г. бе завършена и осветена нова масивна постройка на камбанарията. В по-ниския етаж към нея има гостна стая, кабинет за свещеника и библиотека.
Напълно естествено празник на храма, както и на селото, е 15 август, деня на Успение на Пресвета Богородица. Тогава в двора на храма се раздава курбан за здраве. В най-празнична обстановка в селото през целия ден има богата програма, представяна от различни фолклорни състави, включително и много гости.
До село Железница може да се отиде с автобус №69, началната спирка на който е при метростанция “Г. М. Димитров”, и автобус №98, който има спирки при метростанция “Джеймс Баучер” и нагоре по булевард “Черни връх”.
Железница предлага няколко интересни пешеходни туристически маршрути. В началото на селището, при чешмата с минерална вода е първата спирка на автобусите. Оттук започва НОП. От центъра на селото в южна посока нагоре за два часа се отива до туристическа база “Академика”. Оттам може да се продължи по маркирана пътека през връх Скопарника до Черни връх. По почти хоризонтална пътека, минавайки над резервата Бистришко бранище, подсичайки връх Голям резен, се отива до туристически комплекс “Алеко”.
Заслон “Синята стрела”. Ние горещо препоръчваме да посетите заслон “Синята стрела” и се насладите на една вече малко срещаща се у нас дивна природа в почти непознатата източна част на Витоша, откъдето се открива чудесен простор и изглед към с. Железница, Плана и Лозенска планина.
Заслонът е построен през 1998 г. и е с надморска височина 1667 метра. Той представлява две малки еднотипни бели къщички с островърхи покриви, алпийски тип. Те са разположени една под друга на разстояние около 20 метра. До всяка от тях е направена чешмичка, вътре и вън има масички и пейки за сядане. Над двете къщички се вее българският трикольор.
През 2013 – 2014 г. на самодейни начала в иглолистната гора непосредствено до по-долната къщичка се изгражда трета – изцяло от дървен материал.
За заслона е най-добре да се тръгне от последната спирка на автобус №69 в местността Цареви кошари над с. Железница. Първоначално се върви по път в западна посока и само след 5 мин. се достига кръстовище, на което има табела, която показва, че се навлиза в територията на ПП “Витоша”. Минава се по пътя вляво и известно време маршрутът продължава сред смесена млада широколистна гора. По-нагоре на няколко пъти се достигат кръстовища в голите части на планината. Трябва да се върви на югозапад по отработените пътища (по които видимо е повече минавано). Редуват се долини, широколистни и иглолистни горички, а непосредствено преди заслона се минава през чудесна млада борова култура. За два часа от автобусната спирка се идва до заслона.

Археолозите са открили убедителни следи, за да може да се твърди, че в района на сегашното село са живели хора още през неолитната епоха. В началото на средните векове селото се е намирало в местността Ширината, южно от вилната зона Бункера. През XVI век селището се е изместило на сегашното място, където условията за земеделие и скотовъдство са били много по-добри. При това преселение част от бистришките фамилии се заселили в село Железница.

В по-далечното минало поминъкът на бистричани е бил свързан с рудо- и златодобива, каменоделството, скотовъдството и земеделието. След Освобождението на България край двете реки са действали повече от десет воденици, а в селото е имало голям брой кръчми. В края на XX век в по-горните, южни части на селището се появиха големи, модерни вилни сгради. За разлика от други селища в покрайнините на планината, тук броят на жителите расте. През 2013 г. той надхвърля 5000. С малко изключение болшинството от работоспособното население работи в столичния град.

Бистрица е село към столичния район Панчарево. Отстои на 15 км от София и на 4 км от квартал Симеоново. Като се има предвид чистотата на въздуха, тишината и спокойствието, преминаващите две витошки реки, в които текат снежните води от върховете на планината, добре уредената търговска мрежа, здравеопазване и редовна автобусна връзка с големия град, може без преувеличение да се каже, че качеството на жизнената среда в село Бистрица е на високо ниво. Всичко това и възможността да се навлезе в планината по различни маршрути правят селището желан изходен пункт към територията на ПП “Витоша”.

Като имаме предвид определението, дадено от Павел Делирадев, че туризмът е движение с цел опознаване на културни, исторически и природни забележителности, препоръчваме на туристите, слизайки от планината или идвайки в Бистрица само за няколко часа през празничните или ваканционни дни, непременно да се запознаят с неговите културни и исторически забележителности.

Манастир “Св. Св. Йоаким и Анна” се намира в местността Мали дол на 2 км в югоизточна посока от село Бистрица. До него може да се отиде по път без повърхностно покритие, който започва от гробищния парк на селото. Археологически находки, допълнени от предания, свидетелстват, че тук по време на Римската империя е имало крепост. По-късно тя е превърната в християнски храм. По времето на българския цар Иван Александър на това място възниква манастир “Св. Петър”. В края на XIV век той бил разрушен от турските завоеватели. Мястото запазило своята святост като оброчище и каменен кръст, забит в земята, напомнял на поколенията, че тук е съществувал християнски храм. Този каменен кръст и сега си стои на мястото до източната стена на манастирската църква.

През 1925 г. са разкрити основите на някогашната манастирска църквица. По решение на църковното настоятелство в Бистрица и с активното участие на местното население през периода 1939 – 1946 г. била изградена нова църква върху основите на някогашната. Нейният покрив се саморазрушил и видимо такава била съдбата и на цялата сграда. През следващите години върху тези основи бил построен сегашният православен храм “Св. Св. Йоаким и Анна”, който е осветен през 1950 година. Вътрешната му уредба, иконостасът, полилеите, олтарът и цялата църковна утвар е от 1950 година. През следващите години в дворното пространство са построени битови сгради. В двора, непосредствено до църквата, има няколко големи, високи, красиви, повече от стогодишни церови дървета. Манастирът е обитаем, мъжки и се поддържа в много добро състояние.

Манастир “Св. Петка” се намира в местността Калугерско ливаге, близо до левия бряг на река Янчовска и на около 15 минути пешком в югозападна посока от центъра на селото. Археологически находки и намерени други предмети на територията на днешния манастир показват, че той е изграден върху или в близост до стара римска крепост, съществувала през IV-V век. По времето на Византийската империя в Средецкия район активно и ускорено са изграждани мощни крепостни отбранителни съоръжения. В тях са създавани православни християнски храмове. Такава е била и съдбата на храма, който се е намирал на територията на сегашния манастир. През XII – XIV век манастирът е бил в икономически и духовен разцвет. Има данни, че тогава тук се е намирал център на книжовен и просветен живот. Цялата света обител била разрушена до основи от завоевателите турци в края на XIV век.

Когато през 1869 г. в Бистрица за свещеник идва бистричанинът Стоян Попгеоргиев, на това място направил малка, схлупена наполовин в земята църквица от речен камък и съзидана с кал. През 1951 г. тя рухнала. По инициатива на свещеник Драгомир местните хора построили сградата на днешния храм “Свети пророк Илия”, който бил тържествено осветен на 5 август 1956 г. от Левкийски епископ Партений. Вътрешната уредба на храма вдъхва уважение и респект, стенописите са изпълнени с високо художествено майсторство, а част от иконите са от средните векове. Над притвора на храма се издига камбанарията.

Манастирските битови жилищни сгради са построени на няколко етапа. Дворното пространство е потънало в зеленина и няколко групи цветя и цъфтящи храсти.

Манастирът “Света Петка” е обитаем, мъжки.

В центъра на Бистрица, съвсем близо до площада, се намира църквата “Свети Георги Победоносец”. Тя е издигната на място, където през средните векове е бил разположен манастир със същото име. За неговото значение говори фактът, че през онези времена е считан за главния манастир в Софийската Мала Света гора.

Спираме вниманието на бъдещия посетител в село Бистрица върху тези три култови обекта, защото те имат основен принос в оцеляването ни като народ.

Село Бистрица притежава един културен център, който категорично я отличава от всички останали населени места в подножието на планината. Това е селското читалище, започнало своята културна и просветна дейност през 1909 г. с 40 тома книги, за да достигне днес до богата библиотека с повече от 20 000 тома. Това обаче не е силата на читалището, нито на бистричани като население. Изключителна популярност получи уникалният, самобитен, фолклорен състав “Бистришките баби”, който след като обиколи Япония, Мароко, САЩ и всички европейски столици, заслужено получи правото през 2005 г. да бъде включен в списъка на Световното културно нематериално наследство към ЮНЕСКО. Понастоящем състав от десет жени продължава да разнася славата не само на Бистрица, но и на България, като участва в най-авторитетни фестивали, конкурси, концерти в различни страни и преди всичко в родината. Този състав е създаден и започнал активна дейност в началото на 60-те години на XX век. В читалищната самодейна музикална дейност има и други състави – някои от които притежават история от по-далечно време. Бистришкият самобитен инструментален състав, известен като Бистришката четворка, е съществувал през периода от 1936 г. до 1962 г. и е бил търсен по всички авторитетни сцени в страната и за много изпълнения по Националното радио. Наследник на някогашния музикален състав е сегашният ансамбъл “Бистрица”.

В своята разностранна и високопатриотична дейност читалището има за основна задача да издирва, опазва и популяризира автентичния бистришки фолклор. Понастоящем към читалището развиват своята дейност три групи за изучаване на народни танци, две детски школи за народни танци, една певческа група отделно от “Бистришките баби” и група от млади момичета – наследнички или още ги наричат внучките на Бистришките баби. Към читалището са създадени две групи коледари и три групи от млади момичета, които през пролетта изпълняват характерните танци, наречени лазаруване.

Бистрица предлага възможности за практикуване на маршрути във Витоша с различна продължителност и натовареност като: центъра на селото – НОП (30 минути), до село Железница (още 1 ч. и 30 мин.) или до Симеоново (1 час); НОП по р. Бистришко бранище до х. “Алеко” – 3 часа; НОП по Янчовска река и втора междинна станция на кабинковия лифт до х. “Алеко” – 2 часа.

Село Бистрица се обслужва с редовни автобусни линии на градския транспорт. Автобус №98 има спирки при метростанция “Джеймс Баучер” и в кв. Хладилника при последната спирка на трамвай №10 и автобус №69, тръгващ от метростанция “Г. М. Димитров”.

Римската империя. Когато османлиите завладяват Средецката крепост, на мястото на тази църква е имало голям православен манастир със същото наименование.

Църквата “Св. Архангел Михаил” е въздигната върху част от основите на някогашния манастир. Тя е осветена през 1918 г.

През различните исторически периоди селището е имало наименования като: Църква, Църквището, Стража, Демиркапия и други, наричани на името на бея, който е владял тези земи, присвоени от прогонените християни.

През 1878 г., след освобождението на България от турско робство, прославеният генерал Гурко “подарява” на населеното място наименованието Цар Симеон Велики.

През 1895 г., с указ 157 от 4 март, тогавашното село е получило името Симеоново. По решение на Столичния народен съвет от 1961 г. селото добива статут на софийски квартал към община Витоша.

На стотина метра от най-източните части на квартала се е намирал минералният извор “Банището”,сочен тогава като природна забележителност на Симеоново. Водата му имала лечебни качества при кожни и очни заболявания. Сега вече той не съществува.

Симеоновските езера са разположени в коритото на малката Стара река при средна надморска височина 890 м. Те са направени в началото на 70-те години на XX в. Тогава езерата бяха пет. Най-долното представляваше басейн за къпане. Около него имаше малка плажна ивица и дървена съблекалня. Мястото беше посещавано от много софиянци, предимно родители с деца, които тук намираха прохлада през горещите летни дни.

През 90-те години езерата бяха изоставени, затлачени и фактически унищожени.

През 2011 г. по инициатива, проект и финансови средства по Оперативна програма „Околна среда“, осигурени от ДПП “Витоша”, четири от езерата, без най-долното, са възстановени. Това е направено с цел увеличаване площите и придобиване местообитания на редки и защитени видове земноводни на територията на парка.

От центъра на квартала към езерата първоначално се минава по ул. “Витошки езера” в западна посока. Малко по-нататък се появява в южна посока алея с настилка, продължава се по нея. Първоначално от дясната страна на алеята има няколко къщи, това е най-горната покрайнина на квартала. Навлиза се в гъста иглолистна гора. Преминава се по няколко дървени мостчета. Това е районът на Симеоновските езера, където има два заслона, дървени масички, пейки и красива каменна чешма.

Непосредствено над първото, горното езеро се отделя в западна посока пътека към х. “Алеко”. Тук преминава и НОП, която вляво на югоизток води към с. Бистрица, а надясно в северозападна посока – до Драгалевския манастир и по-нататък към Боянското езеро.

Сега Симеоново е един от най-престижните квартали на София. Населението му надхвърля 4000 души.

През последните тридесет години Симеоново влезе в туристическия речник на България с първата построена на Витоша кабинкова туристическа въжена линия. Тя е пусната в действие през 1983 г. Дължината й е 6270 м, с две преходни междинни станции. Долната станция на лифта се намира в най-ниските покрайнини на квартала при надморска височина 726 м и преодолявайки изкачване от 1076 м, достига горната лифтова станция 1802 м н.в. в Туристическия център “Алеко”. Тази пътническа кабинкова въжена линия през зимните месеци, когато под Черни връх има достатъчно снежна покривка, превозва голям брой туристи-скиори. Лифтът изпълнява и много важни социални функции. Целогодишно чрез него голям брой млади и по-възрастни туристи, любители на природата, излизат в по-високите части на планината и там, любувайки се на нейната красота, чист въздух, тишина и спокойствие, прекарват във физическа активност свободното си време. Така хората от различни възрасти, съмишленици-природолюбители, създават социални контакти помежду си.

До долната станция на Симеоновската въжена линия може да се отиде с автобус №122, началната спирка на който е кв. Хладилника, или с автобус №123, който тръгва от метростанция “Г. М. Димитров”. На 500 метра северно от лифтената станция, на околовръстния път, е спирката на автобус №111.

Монументът “Знаме на мира” (“Камбаните”) бе тържествено открит през 1979 г. в изпълнение на програмата за достойно отбелязване на Международната година на детето. На голямото неколкодневно тържество присъстваха и участваха със свои програми деца и юноши, техни ръководители и придружители от цял свят. Те донесоха и подариха на комплекса камбани, характерни за техните народи. Монументът изигра важна роля за популяризирането на българската култура, история и бит по цялата планета. След един период на разруха, настъпил след 1990 г., монументът е обновен и сега е в много добро състояние. Той е подходящо място, което трябва да се посещава от децата и юношите, а защо не и от по-възрастните, за да се видят и научат интересни неща за другите народи. Комплексът “Знаме на мира” е разположен сред красива и привлекателна горска обстановка. Създадени са условия за паркиране на лични моторни превозни средства, за кратък отдих на посетителите. Непосредствено пред комплекса преминава околовръстният път, където има спирка на автобус №111.

През кв. Симеоново преминават автобусни линии: №98, която тръгва от метростанция “Джеймс Баучер” и по-нагоре има спирки на бул. Черни връх, и №67- от метростанция “Г. М. Димитров”.

Името на днешния софийски квартал Драгалевци е най-тясно свързано с цар Иван Александър. През 1345 г. българският цар, инспектирайки състоянието на Средецката крепост, възхитен от смелостта и бойните умения на нейните защитници, се обърнал с приветствени слова към своите войни: “драги левове”, “драго левски”.

Нека припомним, че понятието “лев”, “левци” е означавало лъв – лъвове. Така, например, Апостолът на свободата Васил Кунчев става Васил Левски, а селището – Драгалевци. Историците правят това предположение на базата на автентични средновековни документи. Един от тях е Витошката златопечатна грамота на цар Иван Шишман (1371-1393).

Тези двама български царе се явяват и като основатели и градители на Драгалевския манастир “Успение на Пресвета Богородица”. Той е един от най-престижните, включени в понятието “Софийска мала Света гора”. По данни на Националният църковен историко-археологически музей в това понятие се включват 14 манастира. От тях 4 са в подножието на Витоша; 4 в Люлин планина; 4 в Лозенската планина; 1 в Плана – “Свети Архангел Михаил” и 1 в кв. Курило – “Свети Иван Рилски”. През последните години се появиха на пазара няколко книги със заглавието “Софийска мала Света гора”. В тях са посочени много манастири, които в действителност не се включват в това понятие. Много хубаво е да се пише за българските манастири и църкви, за да се познават, посещават и подпомагат. Но трябва задължително да се придържаме към достоверните данни на оторизираните институции.

Драгалевската Света обител била разрушена от османските нашественици през 1382 г. при завладяването на София.

Както в по-далечното минало, така и до деветдесетте години на XX век, животът на коренното население е бил свързан с манастира.

През XIV век той отново е издигнат и се превръща в център на Софийската книжовна школа.

След безкрайните погроми от страна на турците върху християнските църкви и манастири като по чудо е оцеляла старата средновековна църква в Драгалевския манастир. Тя е изографисана през 1476 г. в стила на Търновската живописна школа. Стенописите са дарение от софийския болярин Радослав Мавър. Тези стенописи трябва да се опознават и изучават. Те са гордост за България и ценностен принос в средновековното европейско изобразително изкуство. Изографисаните сцени “Отричането на Петър”, “Пророк Илия в пещерата, хранен от гарван”, “Обесването на Юда” и други впечатляват с реалистичния подход в изобразяването на лицата на светиите. Стенописът “Страшният съд” е уникален за православния свят. През XVII век църквата е обновена. Предполага се, че зограф на фреските е свети Пимен Софийски. Запазени са икони от Никола Образописов. Иконостасът е обновен в края на XVIII век.

На северната и западната страна в притвора на църквата са изографисани образите на ктитора Радослав Мавър, на съпругата му Вида и на синовете им Никола Граматик и Страхил. Техните фигури са представени с характерните за онова време носии от Софийско. При изписването на образите на ктиторите художникът е пресъздал истински светски лица. Това е израз на проявен смел творчески реализъм.

През XIV и XV век манастирът е средище на Софийската книжовна школа. В манастирския скрипториум са запазени книги, които доказват, че Никола Граматик е основал оригинална манастирска книжовна школа. Две от написаните тогава книги понастоящем се съхраняват в българския Зографски манастир “Свети Георги победоносец” в Света гора в Атонската планина. През XVII век в манастира е имало килийно училище.

Историята на манастира е тясно свързана с национално-освободителните борби. Монахът Генадий Скитника е бил знаменосец в четата на Ильо войвода. Неговото светско име било Иван Ихтимански. Той се е познавал с Васил Левски от времето, когато двамата участвали в легията на Раковски. Това тяхно познанство дава възможност на Левски често да отсяда необезпокояван в Драгалевския манастир, за да обхожда Софийско с цел създаването на революционни комитети.

Днешните манастирски постройки са изградени след освобождението на България.

Драгалевският манастир е действащ, девически, ставропигиален – Патриаршески. Той е разположен на левия бряг на Драгалевската река при надморска височина 1020 метра. Някога е бил заобиколен от гъста букова гора. Тя била изсечена в началото на XX век.

Манастирът, както и съборната му църква, са наречени на света Богородица. Той е обявен за паметник на културата. До него по пешеходна пътека и автомобилен път от площада на Драгалевци може да се отиде пешком за 45 минути. На стотина метра над манастира, в западна посока минава шосето за Туристически център “Алеко”.

Най-тясна християнска и родолюбива е била винаги взаимната връзка на Светата обител с местното население. Така например през 1935 г. манастирът подарява имота, където се е намирала манастирската воденица, на село Драгалевци. На това място е построена сградата на читалище “Св. Св. Кирил и Методий-1921”. То се намира на площад цар Иван Александър №6. Сега читалището притежава библиотека с богат книжен фонд, надхвърлящ 15 000 тома. То развива разнообразна художествена самодейност. Има школа за чужди езици.

В центъра на Драгалевци, непосредствено до училището, през 1893-1898 г. е построена църквата “Света Троица”. В нея се съхраняват ценни богослужебни книги. На освещаването на църквата е присъствал цар Фердинанд. Той подарил иконите “Свети княз Борис I” и “Св. Св. Кирил и Методий”. В храма се пазят частици от мощите на Св. Йоан Златоуст, Св. Трифон и Св. Пантелеймон.

Драгалевското основно училище “Васил Левски” има повече от 170-годишна история.

От някогашното село Драгалевци и помен не остана. Няма ги вече онези селяни-шопи, които отглеждаха говеда и овце, косяха манастирските ливади, отглеждаха в нивите си ръж и овес. Сега този столичен квартал е един от най-престижните и предпочитани за живеене не само в София, но може би и в цяла България. Нивите и ливадите се разпродадоха. Тук дойдоха финансово заможни хора. Построиха се малки или по-големи дворци. Дворните пространства се превърнаха в цветни градини и малки семейни паркове.

Селището е разположено в ниските северни склонове на Витоша на десния бряг на Драгалевската река при средна надморска височина 750 метра. Съществуват публикации, в които се разказва, че първоначално селото се е намирало в местността Рустемов кладенец. Това е районът, където сега е разположена Софийската зоологическа градина.

Поради своите културни и духовни забележителности, красиви околности, наличие на автомобилни пътища Драгалевци винаги е било желано селище като изходен пункт за по-високите части на планината. Това е причина веднага след края на Втората световна война да се разработи проект за построяване на пътническа въжена линия с долна станция в покрайнините на Драгалевци. През 1956 г. тържествено е открит първия клон на пътническата двуседалкова туристическа въжена линия. Долната станция на лифта се намира на около 30 минути пешком в южна посока от площада в центъра на квартала, при надморска височина 925 метра. Преодолявайки височина от 445 м, първият клон на лифта завършва в местността Бай Кръстьо – м н.в. 1370 метра. В тази местност са създадени условия за краткотраен отдих и прехрана. Наблизо преминава шосето за Туристически център “Алеко”. В западна посока се отклонява пътека, по която за 20 минути може да се достигне природната забележителност Комините – катерачен обект.

Вторият клон на пътническата въжена линия е открит през 1968 г. и преодолява височина от 448 метра. Той свързва местността Бай Кръстьо с местността Голи връх – 1818 м н. в. От тази местност започват няколко туристически пътеки: към ТК “Алеко” – 15 минути; към Черни връх (2290 м) – един час; през Платото и заслон “Ушите” към вр. Камен дел и ТК “Златните мостове”.

До долната станция на Драгалевския лифт стига автобусна линия №66, която започва от автобусната спирка “Хладилника” и преминава през центъра на квартала.

В най-южната част на Драгалевци, по шосето за ТК “Алеко”, през 1994 г. бе открит Природозащитен информационен център “Витоша”. Той изпълнява функциите на посетителски център. Предназначението му, по подобие на такива центрове към национални и природни паркове на много места из Европа, е да допринася за опознаването на природата на планината, начините за опазването й, историята и географията на района, развитието на туристическата дейност и безопасните начини на придвижване по време на излети и походи.

В обширния салон на Центъра на различни по големина фототабла и картни схеми е дадена информация за пейзажа, растителността, дивите животни, птиците, влечугите и пеперудите в планината. В отделен кът може да се добие представа за геоморфоложкия състав и неговото развитие в миналото на Витоша.

На туристически карти са посочени маршрути за различни пунктове в планината. В друг кът в салона се научава за културно-историческото минало в района на Драгалевци, като специално внимание е отделено на Драгалевския манастир. Обособена е малка зала, където по желание на посетителите се прожектират видеофилми и се изнасят беседи на природозащитна тематика. Центърът предоставя възможности за провеждане на часове по учебната програма на “Зеленото училище”. Отделен е кът за организиране на изложби на детски рисунки, фототабла и други материали на природозащитна тематика. Към сградата е построена цилиндрична кула, от площадката на която посетителите могат да наблюдават пейзажа към близките столични квартали и чак до билото на Стара планина.

Центърът се стопанисва от Регионалната инспекция по околната среда и водите, която се намира в гр. София – бул. “Цар Борис III” 136, етаж 10, телефони: 02/940 64 33; 02/955 54 40 и 02/955 92 62.

Телефон за контакти с Информационния център в Драгалевци: 02/967 31 40.

Пред сградата на Центъра има обширен паркинг за автомобилите на посетителите. До него може да се отиде с автомобил, като разстоянието от центъра на Драгалевци е два километра по пътя за ТК “Алеко”. До Центъра може да се отиде и пешком за 30 минути от площада на Драгалевци.

Този най-туристически квартал на столицата предоставя големи възможности за навлизане в планината по разнообразни пътеки: на 15 минути в южна посока над Драгалевския манастир е красивата местност Болярски кладенец. Там преминава Драгалевската река, има заслон и чешма с вода за пиене. От тази местност се отделят пътеки към заслон “Кикиш” и х. “Камен дел” и право нагоре към м. Бай Кръстьо и х. “Алеко”. Над Драгалевския манастир минава нископланинската обиколна пътека.

През кв. Драгалевци преминават автобусни линии с номера 66 и 93, началната спирка на които е “Хладилника”. Автобус №98 тръгва от метростанция “Джеймс Баучер” и има спирка при крайната такава на трамвай №10. През този столичен квартал преминава и автобус №64, едната начална спирка на който е в кв. Хладилника, а другата – при Института по хигиена на бул. “Академик Иван Гешов”.

Всички населени места в подножието на Витоша имат своите достойнства като изходни пунктове за планината, но единствено столичният квартал Бояна е възпят в чудесно стихотворение, което е претворено в прекрасната туристическа песен “Бояна”. След музикалната й обработка от Христо Тонев, хор “Планинарска песен” я разнасяше по света. Повече от 50 години тя се пее от малки и големи, тръгнали из нашите планини.

Изтъкнати български общественици, писатели, публицисти като Иван Вазов, Найчо Цанов, Павел Делирадев и много други са изразявали възхищението си от живописната и уникална природна красота, както на самото селище, така и на околностите му.

Някогашното село, а от 1961 г. квартал на София към община Витоша, е разположено в най-ниските северни склонове на планината от двете страни на Боянската река при средна н.в. 750 м.

Историята на селището се корени далеч в древността. При останките от крепостните стени са намерени монети от римско време. Някогашното селище е било разположено на височинката около природната забележителност Момина скала, издигаща се на 1087 м н.в. над левия бряг на Боянската река. Било е оградено с високи крепостни стени. Те са били част от веригата отбранителни съоръжения, защитаващи Средецкия район. В писмени документи Бояна се споменава за първи път през 1015 г. при завладяването на България от Византия.

В средата на XIII век Боянската крепост е била под господството на севастократор Калоян. Той управлявал цялата Средецка област. По негово време тук са били владенията на български боляри, чиито потомци се издигат до висотата на Търновския престол.

През втората половина на XVIII век и целия XIX век българите от Бояна са имали ангажимента да отбраняват Владайския пролом. В замяна са получили известна самостоятелност и данъчни облекчения.

Най-голямата културна и духовна ценност не само за Бояна, но и за всички българи по света е Националният музей “Боянската църква”.

Разположена в южната част на кв. Бояна, тя е една от уникалните културно-исторически забележителности в България. През 1968 г. е обявена за национален музей, паметник на културата. През 1979 г. е включена в списъка към Конвенцията за опазване световното културно и природно наследство под закрилата на ЮНЕСКО. Включена е в списъка на 100-те национални туристически обекта.

Боянската църква е филиал на Националния исторически музей.

Боянската църква “Св. Никола и Св. Пантелеймон” се състои от три части, изграждани по различно време. Най-старата, източната част е изградена в края на X и началото на XI век. Тя представлява малка, кръстокуполна църква. През 1259 г. към нея е пристроена двуетажна църква. Построяването и изографисването на тази част е извършено по поръчка и със средствата на местния управител – севастократор Калоян. Третата част е каменна постройка, изградена през XIX век.

Най-ценното в Боянската църква са стенописите й от 1259 г., считани за едни от шедьоврите на Европейската средновековна живопис. Някои специалисти ги определят като предвестник на проторенесанса в Италия. Фреските са създадени с изключително зографско майсторство, в което умело се преплитат утвърдените традиции и новият реалистичен поглед към света. Те са най-забележителното постижение на Българската средновековна живопис от XIII век. Стенописите са разпределени в три хоризонтални пояса. Двата горни са заети от евангелски сцени. В най-долния ред са изобразени 16 светци, между които 10-те светци воини. Севастократор Калоян е търсил тяхното покровителство по време на война. В купола е изписан образа на Христос Вседържител, заобиколен от ангели и евангелисти.

Интерес предизвикват сцените “Разпятие”, “Слизане в ада”, “Тайната вечеря”, “Влизане в Ерусалим” и “Носенето на Кръста”.

В предверието са изобразени сцени от живота на патрона Свети Никола, монаси, ктиторите на църквата, царското семейство и др.

Забележителна като композиционно изграждане е сцената “Христос сред книжниците в храма”. От особен интерес като художествени творения с историко-документално значение са портретите на цар Константин Тих Асен (1257-1277 г.), царица Ирина Ласкарина, както и портретите на ктиторите местният севастократор Калоян и съпругата му Десислава, създадени с тънко психологическо майсторство.

Боянската църква е разположена сред потънал в зеленина двор с висока каменна ограда. Веднага правят впечатление трите големи секвои, засадени през 1905 г. по поръчка на княз Фердинанд.

Непосредствено до църквата, от южната й страна е гробът на царица Елеонора, съпруга на Фердинанд, починала на 12 септември 1917 г.

До Боянската църква, ул. “Боянско езеро” №1-3, е спирката на автобус №107, който идва по бул. “Никола Петков” от начална спирка “Карпузица” в кв. Княжево.

Положително явление и много добър атестат за работещите в музея е фактът, че през последните години броят на посетителите постоянно нараства. Така например през 2011 г. обектът е бил посетен от 37 313 души, а през 2012 г. туристическият поток нараства на 44 875 души. Боянската църква се посещава освен от български и от много италиански, френски, германски туристи, а напоследък и от постоянно увеличаващият се поток японски посетители.

През 1950-52 г. в най-западната част на Бояна е изградена новата църква “Свети Пантелеймон”. Тя е кръстокуполна с висока камбанария, разположена сред неголям, потънал в зеленина двор на ул. “Десислава” №4.

Иконостасът на църквата представлява прекрасна дърворезба, изпълнена в средновековен византийски стил от XV век. Дърворезбите са дело на преподавателя Ангел Атанасов и на студенти от Националната художествена академия.

Изографисването на църквата е дело на художника Стефан Стефанов, също преподавател в Художествената академия. То е започнато през 2000 г. и продължава и досега.

За най-голяма духовна забележителност в църквата се счита иконата на свети Пантелеймон от 1884 г. Тя е пренесена от старата църква “Св. Св. Никола и Пантелеймон”, сега вече национален музей.

През 1919 г. в Бояна е основано читалище “Виделина”, което и понастоящем продължава да разнася просвета и духовност.

През 1923 г. е пусната в експлоатация Боянската водноелектрическа централа с мощност 2 мегавата. Нейното предназначение е било да допринесе за електрификацията на столичния град. Тя се намира в югоизточната част на квартала на ул. “Поп Евстатий Витошки” №25.

Бояна има принос и във водоснабдяването на София чрез изградения Боянски водопровод през 1908 г. Във връзка с водопровода е направен изкуствен водоем – Боянско езеро. То се намира в югоизточна посока от центъра на Бояна в м. Ралевица при надморска височина 1027 м, на площ от 2000 кв.м. Съществува информация, че в миналото тук е имало римски водопровод. Покрай езерото минава нископланинската обиколна пътека на Витоша. До него може да се отиде по пешеходна пътека от центъра на Бояна за 40 минути.

През квартал Бояна преминава автобусна линия №64, с начални спирки в кв. Хладилника и Институт по хигиена на бул. “Академик Иван Гешов”. До Бояна отива и автобусна линия №63, началната спирка на която е на бул. “Академик Иван Гешов” на 50 м от бул. “Цар Борис III”, където са спирките на автобус №74 и трамвай №4 и №5.

От центъра на Бояна в югозападна посока за около 1 час и 30 минути се отива пешком по долината на Боянската река до природната забележителност Боянския водопад (1260 м н.в. и воден пад – 18 м). Този природен феномен е изключително красив през пролетта, когато се топят снеговете под Черни връх и реката е пълноводна. Преди обяд слънчевите лъчи се пречупват във водните пръски и изпарения и се наблюдава прелестната многоцветна дъга.

На около 200 м по пътека с много стъпала след моста над Боянската река в западната част на квартала е м. Семовица (870 м н.в.). Тук има чешма с вода за пиене, дървени маси и пейки и малко езерце. Тази местност е кръстовище на две пътеки: право на горе на югозапад е туристическият комплекс Копитото, а вдясно е нископланинската обиколна пътека към м. Бялата вода.

В землището на кв. Бояна се намира Националният исторически музей. Той се помещава в бившия дом №1 на правителствената резиденция. Тук е преместен през 2000 г. В подножието на Витоша, непосредствено край околовръстния път, на площ около 6000 кв.м е представена материалната и духовна култура на хората, живели по днешните Български земи, от VII хилядолетие преди Христа до наши дни в контекста на европейската история.

Националният исторически музей е създаден на 5 май 1973 г. с разпореждане №90 на бюрото на Министерския съвет. Той е национална съкровищница на Република България, хранилище на реликви от световен мащаб и един от най-големите музеи на Балканския полуостров. В него се съхраняват над 650 000 паметници на културата и огромен археологически и исторически архив.

Първата представителна експозиция на музея е открита през 1984 г. в сградата на Съдебната палата в София.

В пет отделни зали са представени експонати, даващи богат исторически материал за живота на хората населявали днешните български земи през различните епохи. Всичко показано в НИМ има своята висока историческа стойност, но сред най-впечатляващите са: златен пръстен 60 грама с печат на цар Калоян (1197-1207), златен венец на Тракийски владетел от края на III век пр.Хр., митра на Охридските архиепископи (злато, сребро, скъпоценни камъни, емайл) от XVII-XVIII век, орден “Св. Св. Равноапостоли Кирил и Методий” (малко огърлие) от 1909 г., златна монета от XII в. Сред най-ценните паметници са златни накити и украси на племенен вожд, открити в с. Дъбене, Карловско. Те са датирани към 3200 г.пр.Хр. и се състоят от над 25 000 елемента.

Сградата на музея е разположена в приятна паркова обстановка, в която се срещат представители на ценни храстови и дървесни видове.

Националният исторически музей се намира на ул. “Витошко лале” №16, кв. Бояна. До него може да се отиде с автобуси на градския транспорт №63 и №111, които спират непосредствено пред музея, и тролейбус №2, чиято крайна спирка е на стотина метра от входа на музея.

По шосето в източна посока към Драгалевци е входът на Киноцентъра. Тук са създадени стотици високохудожествени игрални, документални и публицистични филми.

широколистни с основен дървесен вид дъб и са слизали чак до сегашния квартал Овча купел. Поради важното му стратегическо положение Княжево е едно от първите появили се в Софийския район населени места. Историята му се губи далеч в древността. По време на Римската империя жителите му са имали отговорната задача да бранят от вражески нападения прохода между Витоша и Люлин. За тази цел те са били обучавани и снабдявани с оръжие и други амуниции. В замяна на това са получавали значителни облекчения при издължаването на данъци и друг вид налози.

Името на селището в миналото се е променяло неколкократно. През дадени периоди се е наричало Лешница или Елешница, както е била наричана тогава Владайската река, която преминава през средата на селището. По-късно го преименували на Клисура. От втората половина на XVI век и до освобождението на България от турско робство селото се казвало Бали ефенди.

Бали ефенди е живял тук в средата на XVI век. Завършил престижно религиозно училище в Истанбул, бил е мюсюлмански духовник – юрушки дервиш.

По онова време мястото, където сега се намира православният храм “Свети пророк Илия”, е било вакъфски имот. В него се е намирал малък мохамедански молитвен дом – джамия и в източна посока над него са селските гробища.

Бали ефенди е бил много толерантен към православните християни-българи, покровителствал и защитавал ги е от издевателствата на някои турци. Поради това българите го нарекли “Бали ефенди” – добър, благ, сладък човек (“бали” означава пчелен мед). Той починал през 1553 г. и по негово желание е погребан в този вакъфски имот. Сега гробът му се намира непосредствено зад църквата “Св. Илия” източно от нея. Над гроба е изградена малка каменна къщичка за опазването му от неблагоприятни метеорологични въздействия, от животни и т.н.

През първите три години след освобождението на България селото се казвало “Медено село”. Първият княз на новоосвободена България Александър Батенберг неколкократно е посещавал съществуващата вече минерална баня. Той споделял с министър-председателя Стефан Стамболов, че е възхитен от климата, чистия планински въздух и от минералната вода в банята, действаща ободряващо върху нервната система. Князът споделил намерението си тук да построи резиденция. Тогава премиер-министърът казал: щом селото ще бъде главната квартира на Александър Батенберг, то ще се нарича Княжево. Така от 1881 г. и досега това е името на населеното място. По инициатива и указание на Батенберг започнало изграждането на местна православна църква и в близост до нея – поща. Решението за изграждането на православен храм на мястото в този вакъфски имот е взето през 1886 г. и делегация отпътувала до Високата порта в Истанбул да откупи парцела за това строителство. Основният камък за издигането на църквата бил положен през 1888 г.

Православният храм “Свети Пророк Илия” в Княжево е осветен на 20 юли 1893 г. от софийския епископ Партений. На това тържество е присъствал министър-председателят заедно с целия министерски съвет.

Църквата е еднокуполна, трикорабна, но повече може да се определи като кръстообразна във вътрешната си архитектура. През всичките 120 години от нейното изграждане тя не е претърпяла съществени промени. Иконите на иконостаса се отличават с високо художествено майсторство. Тази на Исус Христос е подарена от Поликсена, съпруга на Стефан Стамболов, а иконата на Света Богородица е от Мария, сестрата на министър-председателя. Впечатляват с големината си и начина на изографисване иконите-стенописи на Свети пророк Илия – вдясно пред иконостаса, и тази вляво на светите братя Кирил и Методий. Изографисването на храма е извършено през периода от 1913 г. до 1919 г. Това е обусловено от големите затруднения, произлизащи от непрекъснатите войни, в които е участвала младата българска държава.

Храмът е разположен сред обширен, потънал в зеленина двор на бул. “Цар Борис III” съвсем близо до трамвайната спирка.

В този популярен туристически пътеводител отделяме подчертано внимание на православните храмове и манастири в описаните изходни пунктове към планината, защото, както казва моят по-старши колега и приятел Николай Хайтов в пътеписа си “Светогорски записки” (1987): “Докато другите народи са имали държава, ние сме имали Рилски манастир и Зографски манастир, докато другите са имали университети – ние сме имали Зографски манастир и Рилски манастир”. Това са стълбовете, на които се е крепяла през вековете българската духовност и национално самосъзнание. Затова, независимо от религиозните ни пристрастия, трябва да ги уважаваме, почитаме и опознаваме.

Друг много важен център на духовността, образованието, възпитанието и културата в Княжево е Народното читалище “Братя Миладинови”. То е основано през 1917 г. Въпреки трудните години на т. нар. преход читалището съществува и развива разнообразна, богата културно-масова дейност. То има солиден книжен фонд – над 30 000 тома с различна тематика: художествена, научна и популярна, занимателна, детска и др. литература.

Читалището организира и поддържа дейността на значителен брой самодейни състави в различни области на изпълнителското изкуство – балетна школа, театрален и певчески състав, изучаване на чужди езици и изобразително изкуство. Сградата на читалището се намира в центъра на квартала на бул. “Цар Борис III” №375.

Княжево има заслужено място в историята на организираното туристическо движение в България. Тук, на бул. “Цар Борис III” №353 на 2 август 1899 г. е взето решение за създаването на първото туристическо дружество в България с името “Алеко Константинов”.

През 1958 г. село Княжево добива статут на столичен квартал към община Витоша.

Княжево е известно с термалните минерални извори – пет на брой. Те се намират в центъра на квартала на десния бряг на Владайската река. Температурата на минералната вода при изворите е различна. Тази на намиращите се в южната част на квартала е 23 градуса по Целзий, а в северната част, в градинката при банята, достига до 37 градуса по Целзий. Княжевската минерална вода е много приятна на вкус и може да се пие дълго време. В балнеоложки аспект тя има голям лечебен ефект при заболявания на стомашно-чревния тракт, отделителната и дихателната система.

В най-югозападната част на квартала, на стотина метра от шосето за Перник, се намира манастирът “Покров Богородичен”. От стари времена местността е известна като Църквището. Предание разказва, че по време на турското робство селото се е състояло от три отделни махали. Тази, където сега е манастирът, била опожарена от турците и българите християни били прогонени, а известна част и избити. Бил е разрушен до основи и православният храм. В началото на XX век действащият свещеник отец Мина и неговите двама сина, които впоследствие също станали свещеници, открили основите на унищожения в миналото храм. Върху тези основи със собствени сили и с помощта на българи-християни постепенно въздигнали нов храм, който нарекли “Свети Лука”. През 1926 г. в този храм започнали да се извършват богослужения. Постепенно около църквата били изградени битови помещения, в тях се настанявали монаси и така възникнал днешният манастир “Покров Богородичен”. През 1953 г. българският патриарх Кирил разрешил в манастира да бъдат приютени руски монахини, които дотогава се намирали на територията на съседни до нас държави. Така манастирът добил известност като “руски”.

Понастоящем тази света обител е приютила руски и български монахини. Сградите са основно ремонтирани. През средата на двора се спуска буен поток. Намиращите се там няколко кипариса символизират вечния стремеж на човека към духовно извисяване, към съвършенство.

В съответствие с канона на православието наименованието на Светата обител трябва да бъде еднакво с това на съборната (главната) църква. В този манастир това не е така. Манастирите, в които броят на монасите надвишава пет, са самоуправляеми. Те самостоятелно, ръководени от игумена и игуменския съвет, решават всички въпроси, засягащи съдбата и битовото устройство на светата обител. Този манастир, единствен на българска територия, продължава да се съобразява само с Юлианския календар, докато в България ние вече отдавна сме минали по Григорианския.

Манастир “Покров Богородичен” се намира в дъното на малката уличка “Свети Лука”, която отстои на стотина метра от спирката на автобус №59, който тръгва от центъра на кв. Княжево.

Манастирът приема поклонници само в неделни и празнични дни от 10:30 часа до 16 часа.

От 1 април 1901 г. Княжево е свързано с центъра на София чрез трамвайна линия с дължина 8 км. Разстоянието се изминава от трамвай №5 за 30 минути.

По цялото протежение през средата на населеното място преминава автомобилен път, част от международния – Е 79 по посока към Солун, Атина и през Кюстендил и Гюешево към Република Македония.

Княжево е изходен пункт за по-голямата част от туристическите маршрути към Природен парк “Витоша”. По алеята през Княжевската гора по дола Раковец се отива до м. Копитото и от там до природната забележителност Боянски водопад, до хижите “Камен дел”, “Момина скала”, “Тинтява”, “Септември”, “Планинец”, п.д. “Родина” и туристически център “Златни мостове”. През м. Бялата вода, Златните мостове, х. “Кумата” може да се отиде за 5 часа до първенеца на Витоша – Черни връх (2290 м). От Княжево през м. Бялата вода и м. Старчески поляни за час и половина може да се стигне и да се посетят музеите на мечката, на совите и на водните кончета, Детския екостационар, в който деца, ученици и техни придружители могат да се запознаят със стари занаяти и технологии за практикуването им.

През м. Бялата вода минава нископланинската обиколна пътека на Витоша.