Рамсарската конвенция за влажните зони (приета на 2 февруари 1971 г. в град Рамсар, Иран) е първият от съвременните глобални международни договори за опазване и устойчиво ползване на природните ресурси и все още продължава да е единственият договор, който е насочен към специфични екосистеми. Първоначално, Рамсарската конвенция е създадена като международен договор с цел опазване на влажните зони предимно като местообитание на водолюбиви птици. От тогава насам, Конвенцията разширява своя обхват и понастоящем обхваща всички аспекти на опазването и разумното ползване на влажните зони, признавайки ги като екосистеми с жизненоважна значимост по отношение на опазването на биологичното разнообразие, управлението на водите и благосъстоянието на човешките общности.

България е сред първите страни, присъединили се към Рамсарската конвенция за влажните зони, подписана без задължение за ратификация в изпълнение на Решение на Министерски съвет № 389 от 18 ноември 1974 г., в сила за страната от 24 януари 1976 г., изменена с Протокол, подписан в Париж на 3 декември 1982 г. и влязъл в сила за България на 27 февруари 1986 г.

В списъка на Конвенцията за влажните зони с международно значение (Рамсарските места), България е представена с 11 влажни зони, с обща площ 49 912,43 ха, представляващи 0,45 % от територията на страната – “Атанасовско езеро”, “Комплекс Беленски острови”, “Дуранкулашко езеро”, “Остров Ибиша”, “Шабленско езеро”, “Местността Пода”, “Поморийско езеро”, “Комплекс Ропотамо”, “Езеро Сребърна”, “Езеро Вая” и „Карстов комплекс Драгоманско блато“.

снимки: Десислава Гюрова „Боянско езеро“