Подготвя нов бунт след потушаването на такъв в началото на 1841 г. Заговорът е разкрит от румънските власти и Раковски е осъден на смърт. Понеже е бил гръцки поданик, е предаден на гръцките власти за изпълнение на присъдата. Подпомогнат от Сръбския посланик в Истанбул, Раковски успява да избяга в Марсилия. След година и половина се завръща в Котел, където подпомага баща си в борбата против местните чорбаджии-изедници. Наклеветени от предатели, турските власти ги осъждат и изпращат в затвора в Истанбул. Георги Раковски е освободен от затвора през 1848 г. и се включва активно в помощ на руските войски в Кримската война. Той и организирани от него други предимно млади българи извършват значителна разузнавателна работа и предават информация относно дислокацията и придвижването на турските войски в щаба на руската армия.

В Истанбул заедно с други будни българи активно участва в борбата за установяване на самостоятелна независима българска църква.

Организира чета от 12 души, с която през юни 1854 г. се прехвърля в Източна Стара планина. Желанието му е да повдигне духа на българите за въстание срещу поробителя. Раковски се стреми да се свърже с руските войски, които вече са прехвърлили Дунава. Поради оттеглянето им във Влашко, той разпуска четата и се укрива в Котел през есента на 1854 г. През зимата прави първата редакция на поемата “Горски пътник”. Работи и върху мемоарите си, писани в истанбулския затвор.

Георги Раковски постоянно пътува и посещава Австро-унгария, Румъния, Гърция, Османската империя и Русия. Целта на тези негови обиколки е да организира будни български емигранти в подготовката им за участие в борбата за освобождение от турско робство и самостоятелна българска църква. Наред с това се изявява като успешен дипломат, способен да печели подкрепата на властите в тези страни за българската кауза.

Раковски е основател на българската революционна публицистика – пионер в областта на националната пропаганда сред чужденци. След като прави няколко редакции на “Горски пътник”, тя се утвърждава като първата революционна поема у нас. Книгата му “Показалеца” е първата, поставила началото на научни издирвания в областта на етнографията и фолклора. Раковски е автор на ценни изследвания по история на българското минало. Водещи европейски редакции търсят сътрудничеството му.

Негови са поредица от планове за вдигане на общонародно въстание. Допринася за развиване на тенденциите в революционната ни дейност, които така сполучливо подхванаха и разработиха по-късно Каравелов, Левски и Ботев.

В началото на 1860 г. се установява в Белград, където намира по-благоприятна обстановка за революционна, публицистична и писателска дейност. Тук издава вестник “Дунавски лебед”. През 1861 г. започва още по-активна борба за политическото освобождение на своя народ.

За осъществяване на революционните си планове през 1862 г. създава и ръководи Първата българска легия в Белград. Нейната цел е подготовката на обучени млади революционери в борбата за освобождението на народа. Сръбските власти разпускат легията. Раковски заминава в Букурещ, където продължава активна издателска работа в няколко вестника и списания като: “Бъдещност”, “Бранител”, списание “Българска старина”. Подготвя и изпраща малки чети в България. В основата на неговата идеология за освобождението на родината е четническото движение. Раковски разработва “Привременен закон за народните горски чети” през 1867 г. С него предвижда създаването на Върховно ръководство на четите. Същата година били подготвени за минаване през Дунава четите на Панайот Хитов и Филип Тотю.

До края на живота си Раковски работи за осъществяване на революционните си планове и написва последното си съчинение “Българските хайдути”.

Георги Раковски умира от туберкулоза на 9 октомври 1867 година. Тленните му останки се съхраняват в пантеон, изграден в негова памет в родния му Котел, който ще напомня на поколенията за първия идеолог и организатор на национално-освободителното движение в България.

Като писател и публицист той оказва благотворно влияние върху българската възрожденска революционна литература.

да стъпят на най-обзорното място в тази най-софийска планина, за родолюбеца и ценителя на природната красота Алеко Константинов – Щастливеца.

Най-голям негов паметник в тази планина е първата туристическа хижа, построена на Витоша – хижа “Алеко”. Тя се споменава непрекъснато и ежедневно от хиляди хора, имащи отношение към планината, туризма и богатото литературно наследство, оставено ни от този изключителен и всестранно надарен, раздаващ се на хората човек.

Алеко Иваницов Константинов е роден на 13 януари (1 януари стар стил) 1863 г. в гр. Свищов. Първоначално учи в родния си град, а след това в Априловската гимназия в Габрово. Завършва средно образование в гр. Николаев – Русия и след това висше образование (право) в университета в гр. Одеса през 1885 г. Завръща се в България и работи като съдия и прокурор в софийските правораздавателни институции. Два пъти е уволняван по политически причини. Подготвя и защитава дисертация на тема “Правото за помилване по повод на новия наказателен Закон” с намерение да стане преподавател по углавно и гражданско право в юридическия факултет на Софийския университет.

Проявявал е пристрастия към Петко Каравелов – идеолог на политиката за парламентаризма и демокрацията. Поради голямата популярност вече на Алеко през деветдесетте години на XIX век политическата му ориентация към Петко Каравелов се е посрещала с голяма враждебност от лидерите на другите политически партии, битката между които в следосвобожденска България е била жестока. Някои считат, че това е довело и до убийството на Алеко.

Голямата Алекова страст към пътешествията го е съпътствала през целия му сравнително кратък живот. Това го довежда на Всемирното изложение в Париж през 1889 г., Женското индустриално изложение в Прага 1891 г. и Колумбовото изложение в Чикаго 1893 г.

Бил е член на ръководствата и активен участник в дейността на редица обществени, браншови и културни организации и движения.

Първите му литературни изяви са още като ученик в гр. Николаев през 1880 и 1881 г. Това са стихотворенията “Огледало” и “Защо”, публикувани в България във вестник “Свободна България”. В тях той открито показва отношението си към политическата обстановка в родината и проявява голяма чувствителност към социалните пороци. Първата зряла творба на Алеко Константинов е “До Чикаго и назад”. В нея той предава непосредствените си впечатления от това пътуване до Америка. Тя носи белезите на неговата ярка творческа индивидуалност.

Трагични са събитията в живота му, които са го връхлитали и са станали причина сам да си избере псевдонима Щастливеца.

Алековата пристрастеност към пешеходните преходи из природните красоти на любимата му Витоша оставят дълбока следа в историята на българското туристическо движение и името му става символ и негова емблема. Алековият призив “Опознай родината, за да я обикнеш!” и днес се знае от малки и големи, тръгнали по туристическите пътеки на България.

С цел създаването на организирано туристическо движение в страната Алеко, съпровождан от неговия съмишленик, другар и добър планинар, софийския адвокат Никола Тантилов, правят проучвателно четиридневно преминаване през Витоша.

На 12 юли 1889 г. двамата тръгнали в 5 ч. сутринта от Борисовата градина. Преминали през Урвичкия манастир “Св. Никола” в Лозенската планина, който се намира съвсем на близо до десния бряг на р. Искър. По-нататък маршрутът им преминал през Кокалянски манастир “Св. Архангел Михаил” в Плана планина и оттам – в село Железница. По-нататък през непознатата и още девствена Витоша, преминавайки през връх Скопарника, достигнали до първенеца на планината – Черни връх. По предварителни описания и ползвайки малкото и немного точни предимно руски военни топографски карти, двамата другари правилно се ориентирали и установили, че се намират на върха. Продължавайки по-надолу по водосбора и край Владайската река в края на четвъртия ден достигнали до село Владая. Това първо преминаване на Алеко Константинов през витошкия първенец е подробно и живописно отразено в пресата от неговия тогавашен спътник Никола Тантилов през 1907 г. по повод десетгодишнината от гибелта на Алеко.

След значителна подготовка и разгласа паметното изкачване се осъществява шест години по-късно на 28 август 1895 г. Без необходимите познания за екипировка като най-необходимото – облекло, обувки, храна и т.н., на тази паметна дата на Черни връх се отзовават 300 души. Между тях е бил и патриархът на българската литература, сладкодумецът и изключителният пътеписец Иван Вазов. Намеренията на Алеко са били на това място и тогава да стане учредяването на първото туристическо дружество в страната с председател Иван Вазов. Неочакваното и много бързо влошаване на времето осуетило това намерение на Алеко Константинов. Въпреки това събитието е било достатъчно, от историческа гледна точка, за да се счита като рождена дата на организираното туристическо движение в България. Самият Алеко няколко дни по-късно в софийската преса описва случая с възкликването “Невероятно, но факт, 300 души на Черни връх!”

В средата на деветдесетте години на XIX век Алеко Константинов се изявява като идеен съмишленик и активен участник в работата на опозиционната по онова време Демократическа партия начело с Петко Каравелов. Редовно публикува в нейния партиен вестник “Знаме” свои публицистични материали и фейлетони, осмивайки диктаторския и мракобесническия маниер на ръководство, проявяван от правителството и монарха. Това е основната причина да бъде прострелян от наемни убийци на 11 май 1897 година, пътувайки към гр. Пещера с файтон.

В българската литература той оставя трайна следа, която годините не могат да заличат. Наред с пътеписа “До Чикаго и назад” и книгата му “Бай Ганьо” Константинов прославя с лиричен патос красотата и величието на българската природа с пътеписите “Невероятно, но факт!”, “Какво, Швейцария ли?”, “По българска Швейцария” и др. До края на живота си създава над 40 фейлетона. Повечето от тях са отзвук на конкретни събития. Основни негови теми са: потъпкването изборните права на българския народ, поведението на министри, депутати, монарха и на големи обществени проблеми.

Напълно заслужено е придобил славата на най-изтъкнатия български хуморист-сатирик. Затова в негова памет и по достойнство Държавният сатиричен театър в столицата е наречен “Алеко Константинов”. В родния му град в къщата-музей “Алеко Константинов” са показани вещи, ползвани от писателя по онова време. Тук посетителят може да се срещне с богатото му литературно творчество. Един от най-впечатляващите експонати е стъкленица, в която се вижда сърцето на Алеко Константинов, ударено от куршума на наемниците-убийци.

В Борисовата градина в София на една от най-посещаваните алеи е паметникът на Алеко.

Поклонниците пред красотите на природата ни, планинарите, туристическите деятели са дали своя вклад в увековечаване паметта на Алеко. На 2 август 1899 г. (само две години след гибелта на Алеко) в софийското село Княжево, сега столичен квартал, в къщата, намираща се на централния булевард (сега”Цар Борис III”) под №353 се е състояла среща на активни планинари, на която е взето решение за създаване на първото в България туристическо дружество под наименованието “Алеко Константинов”. За това събитие скромна възпоменателна плоча е поставена върху долния етаж на тази къща.

На името на Алеко е построена първата туристическа хижа в любимата му Витоша. Тя е изградена по инициатива на група планинари-интелектуалци през периода 1922-24 г. Строителството е изпълнено с безплатния труд и финансови средства, събрани от хиляди туристи от цялата страна. Хижата и целият район около нея сега е известен като туристически и ски център “Алеко” и се посещава целогодишно от хиляди български и чуждестранни туристи.

Меча поляна е едно от най-посещаваните лете и зиме места в североизточния – Резньовски дял на Витоша. Тук има чешма, пейки, масички и малък заслон. През нея се спуска ски-пистата “Витошко лале” и пътническата въжена линия “Академика”, която обслужва пистата.

В североизточната част на поляната, в близост до гората е издигнат скромен паметник на Иван Башев. Тук е загинал на 13 декември 1971 г. от “бялата смърт”, застигнат от снежна буря.

Иван Башев е един от най-успешните министри на външните работи на следосвобожденска България. Роден е на 24 февруари 1916 г. в София. Баща му Христо Башев е емигрант от гр. Прилеп – Вардарска Македония.

Средно образование Иван Башев получава в софийската немска гимназия, а висше – в Софийския държавен университет “Свети Климент Охридски”, който завършва и се дипломира през 1943 г. Като студент активно участва в Български общонароден студентски съюз – БОНСС. За активната му дейност в пропагандиране на прокомунистически идеи и антифашистка дейност през 1943 г. е арестуван и заточен в концентрационен лагер. През 1946 г. става член на БКП. От 1948 г. до 1951 г. е член на ЦК на Съюза на народната младеж. През този период е секретар на Световната федерация на демократичната младеж. От 1951 г. до 1956 г. е секретар на ДКМС. От 1958 до 1961 г. работи в Министерство на просветата, където достига до поста първи зам.-Министър. През 1961-1962 г. е зам.-Министър на външните работи. През 1962 г. е избран за член на ЦК на БКП и за министър на външните работи, която длъжност изпълнява до смъртта си.

Иван Башев е владеел шест езика. Постоянно е работил за повишаване на образованието си и всестранната си подготовка. Имал е авторитет на най-културния и всестранно подготвен министър в сравнение с другите си колеги в българското правителство и членовете на Политбюро на ЦК на БКП, както и тези от Москва. В чуждестранните разузнавателни агенции все още съществуват негови досиета, характеристики и справки, в които той е сочен като високообразован, културен и всестранно подготвен нестандартен министър. С голяма дипломатичност, но и с настойчивост, се е опитвал да влияе в правителството, където настоявал за повече свобода и контакти с външния свят, като се подобрят отношенията с Югославия и с водещи в икономиката западни страни. Бил е много различен от болшинството в партийната върхушка, които дължали постовете си благодарение на участието им в антифашистката съпротива.

Бил е отличен планинар, скиор в завидна физическа кондиция. Търсил е предизвикателствата, за да се калява в борбата с тях. Така например, виждали са го да навлиза в морето при голямо мъртво вълнение и да излиза след двучасово плуване.

Във фаталния ден, на 12 декември 1971 г., пристига със служебната си кола до х. “Алеко”. Освобождава шофьора, като му поръчва да го чака в 17 ч. на Копитото. Поема със ските на гръб към върха. На предупрежденията на малцина туристи, че започва страхотна снежна буря, той не обърнал внимание, разчитайки на своята опитност и добра физическа подготовка. След като не се явил на уговорената среща с шофьора, последният слиза в града и вдига тревога. Опитни планински спасители и войскова част почти цяла нощ го търсили в околностите на хижата и по-нагоре. Намерен е мъртъв на разсъмване на 13 декември на мястото, където сега е паметникът.

Животът и професионалният път на Иван Башев са пример как трябва мъдро, неуморно и без показност да се работи за България.

В книгата “Иван Башев” са събрани спомени и разкази на повече от 60 изтъкнати интелектуалци, приятели, дипломати и няколко бивши министри на външните работи от западни страни по онова време. Дебело е подчертано, че негова е идеята за повишаване ролята и мястото на малките държави в световната политика, като постоянно защитава националните ни интереси.

Витошкият паметник на Иван Башев изпълнява важна патриотична функция – да събужда интерес предимно у младото поколение, да научи нещо повече за живота на тази високостойностна фигура от близкото политическо и държавническо минало на страната ни.

На мястото, където е издигнат паметникът, на 19 януари 1931 г. Павел Романски е застигнат и повален от яростна снежна буря и загива от “бялата смърт”. По инициатива на негови другари и с техни финансови средства е издигнат този паметник, като предупреждение към всички, че “с планината шега не бива”.

Паметникът представлява скулптура в цял ръст на П. Романски в туристическа екипировка от онзи период и с изправени ски, прилепнали до тялото.

Мястото, където е издигнат паметникът (1675 м.), в миналото е било известно като “Острова”. Там шосето към туристически комплекс “Алеко” прави остър завой. Постепенно това наименование на местността се заменя от “Романски”. През 1936 г. в близост до паметника е изграден малък дървен заслон, като укритие при влошаване на метеорологичната обстановка. По-късно заслонът е разрушен и в близост е построен сегашният хотел-ресторант “Простор”.

Името Романски навлезе много дълбоко в топонимията на Витоша. През 1968 г. е построена пътническата седалкова въжена линия “Романски”. Нейната долна станция е в близост до паметника при надморска височина 1675 м.; междинна станция има при туристически комплекс “Алеко” – н.в. 1840 м. и горна станция – 2171 м., в близост под връх Малък резен. Линията е производство на френската фирма “Помагалски”. Общата й дължина е 1940 м. При нейната долна станция завършва и ски-пистата “Романски”.

сезон има малка ски-писта, предназначена за обучение по пързаляне със ски, предимно за деца. В южна посока, малко над Яворова поляна, преминава автомобилният път от м. Офелиите към м. Трендафила и х. “Еделвайс”.

В началото на 30-те години на XX век у патриотично настроени планинари възниква идеята в района на Яворова поляна да се обособи Пантеон на великите българи. В някои писания това е посочено като Пантеон на безсмъртието, а в други – като Алея на безсмъртието.

Наименованието на поляната се е получило от поставената върху голям каменен блок скулптура, изобразяваща главата на Пею Крачолов Яворов. Тя е дело на арменския скулптор Григор Петрович Агаронян. Той е завършил Софийската художествена академия през 1925 Г. и е бил ревностен поклонник на поета. Под влияние на атмосферните фактори първоначалната фигура била значително увредена. От същия автор е изработена втора скулптура, която е поставена през 1975 г. върху намиращ се съвсем наблизо друг подобен каменен блок.

Недалеч, на стотина метра от паметника на Яворов, в западна посока над пътеката, водеща към м. Трендафила, върху подобен голям каменен блок е поставена каменна скулптура, изобразяваща главата на Георги Стойков Раковски, дело на същия арменски скулптор.

Идеята – на това красиво място в планината да се създаде ансамбъл от скромни паметници, напомнящи на поколенията за наши предшественици, оставили дълбоки следи в историята и културата ни – е чудесна. Лошото е обаче, че всичко е завършило с тези две скромни, безплатно направени творби от арменския скулптор в знак на признателност към поета Яворов, така художествено пресъздал мъката и болката на арменския народ след геноцида, извършен върху него от турската страна.

Изпълненият до краен предел с достойни патриотични изяви и вълнуващи лични емоционални преживявания сравнително кратък живот на Пею Яворов, завършва трагично и лишава съвсем рано България, а защо не и Европа от един от най-големите си поети.

ПЕЮ ТОТЕВ КРАЧОЛОВ е роден на 1 януари 1878 г. в гр. Чирпан, който се намира в Тракийската равнина между градовете Пловдив и Стара Загора. Старият турски град Чирпан по онова време наброявал 11 000 жители и бил характерен с тесните криви улички и малките паянтови кирпичени къщи, оградени с високи зидове. В горния край на градеца сред обширен двор, изпълнен с лозници и овощни дървета, е била хубавата бащина родна къща на поета.

Баща му Тотю Крачолов бил висок, слаб, мургав с черно-жълт цвят на кожата и буйна черна коса, която започвала почти от веждите нагоре. Наричали го “черното Тоти”. Той имал арабски произход и предците му дошли тук някъде от Мала Азия.

Майката на поета била висока, едра, много бяла със сини очи и руса коса, по външен вид пълен контраст на мъжа си. Тя пеела хубаво народните песни и увлекателно разказвала. Понеже била неграмотна, карала да й четат разкази, повести и романи, към които имала голяма слабост. Семейството живеело отначало охолно и нашироко. Крачолови имали осем деца, от които останали живи само четири. Като тих, скромен и много прилежен ученик Пею завършил трети прогимназиален клас в родния си град. Понеже в Чирпан имало само прогимназия, той бил изпратен да продължи образованието си в Пловдивската класическа гимназия. Тогава се увлича по поезията на Вазов и започва да изучава идеите на социализма. Поради бързото обедняване на семейството, а и по препоръка на лекаря, по медицински съображения, учението му в Пловдив било прекратено. Майка му и баща му имали противоположни разбирания и намерения за бъдещето на юношата Пею. Майката вярвала в интелектуалните заложби на момчето и настоявала той да продължава да учи. Бащата, човек с консервативни разбирания, считал, че от сина им нищо няма да излезе. Още ненавършил пълнолетие бил назначен за ученик-телеграфист в Чирпан, а една година по-късно бил преназначен в длъжност редовен телеграфист. По това време той чете и се увлича по поезията на Пушкин, Лермонтов и творчеството на Иван Вазов.

През есента на 1895 г. заминава за София. Пред близките си споделя, че това прави с намерение да постъпи в Народния театър като артист. В действителност целта на това негово пътуване е била да се включи в четите на Гоце Делчев, в борбите на македонците от Пиринския край против турското робство.

Огънят на въстанието е прегорял, но то е изиграло положителната си роля, като е разбунило задрямалата обществена съвест на европейските народи.

Пею Крачолов не дочакал провеждането на конкурса за нови актьори в Народния театър и се завърнал в родния Чирпан. Тогава публикувал няколко стихотворения за борбите на българите от Македония за освобождение във в-к “Македонски глас”, който е издаван в София.

Тук, в малкия провинциален град, младият, начеващ поет попада в бездушна среда и с всички еснафски ограничения. Тогава се привързва още по-силно към идеите на социализма и организира социалистическа група, в която се включват предимно учители. Усамотява се и усилено работи върху самообразованието си. Изучава руските литературни класици и социалистическа литература. Пею Крачолов вече има утвърден авторитет на поет и революционер от Македония. Преместван е последователно на служба като телеграфист в гр. Сливен, а след това в с. Стралджа. Самочувствието му е понижено до краен предел. Причините са две. От една страна, това е финансовият и имотен банкрут на семейството му в Чирпан и от друга страна, незавидното му социално положение на дребен служител-телеграфист. Става активен пропагандатор на социалистическите идеи. Усърдно и задълбочено изучава майсторството на поезията. Под перото му излизат все нови високохудожествени и силно впечатляващи литературни творби. Те са публикувани в централните софийски вестници и списания и се посрещат радушно и с висока оценка от литературните кръгове в столицата. По това време не някой друг, а лично Пенчо Славейков, вече утвърден автор, литератор, дава псевдонима “Яворов” към името на Пею Крачолов.

През 1898 г. Яворов е преместен на служба в гр. Анхиало (Поморие). Макар и да е кратък престоят му (две години) в този малък по онова време черноморски градец, той се оказва изключително благотворен за поетичното му плодородие. Това е първата среща на поета с морето, което силно го впечатлява с бурните си пенливи вълни и е причина почти ежедневно да се застоява, съзерцавайки хоризонта, върху скалите на морския бряг. След години това място е наречено “Яворови скали”, където сега се намира паметникът на Пею Яворов. В Анхиало под влияние на силни емоционални преживявания се ражда неговата впечатляваща и неувяхваща през годините творба “Калиопа”.

В самото начало на XX век той отново се включва в борбите на българите от Македония за човешки правдини и свобода. Яворов е бил страстен привърженик към идеите на Вътрешната Македоно-одринска революционна организация (автономисти). Неин идеолог е легендарният Гоце Делчев, с когото Яворов е бил в най-тесни приятелски отношения. Поетът лично е участвал в четническите борби, а при завръщанията му в България е обикалял из различни краища на страната и е организирал и провеждал събрания, на които е произнасял пламенни речи в защита на българското население от Македония в борбата му за национално освобождение. При завръщанията му в страната е работил като редактор на вестници, издавани от Македонската организация и пропагандиращи идеите за освобождението на поробените братя от Македония. По това време на територията на Македония е действала още една организация, работеща за нейното освобождение, известна като “върховисти”. Нейната идеология се е отличавала с приближението си към царския двор и твърдението, че освобождението трябва да дойде отвън, затова са наричани още “външни”. Идейните различия между двете македонски организации са довеждали много често до жестоки разпри и кървави стълкновения. Това е довело до голямо разочарование у Яворов от взаимоотношенията и тежките свади между двете организации, воюващи за една и съща цел. През кратките завръщания в София той работи в печатни издания на Македонската организация.

В началото на януари 1903 г. заминава като четник в група от 30 души начело с воеводата Гоце Делчев. Правят преход при тежки зимни условия от Рила към Пирин планина. Делчев често оглежда усмихнат Яворов и му пожелава “На добър час!”.

На 4 май 1903 г. при сражение с турска потеря край с. Баница, Серско, е убит Гоце Делчев. В сражението е участвал и Пею Яворов. Пуснат е слух, че и той е загинал тогава. Тази мълва достига и до град Чирпан. Майката на поета е съкрушена от тези слухове, получава мозъчен удар, от който не се възстановява и след кратко време умира. През м. юли 1903 настъпили разногласия между Яворов и воеводата Яне Сандански и поетът се прибира в столицата. Постъпва на работа като библиотекар в Народната библиотека и през лятото на следващата година е повишен в длъжност “Главен библиотекар”. През следващите 2-3 години довършва работата си върху своите творби “Хайдушки копнения”, “Безсъници” и “Прозрения”. През периода 1904-1907 г. е командирован и посещава Виена, Женева, Нанси и Париж. През м. август 1908 г. е назначен на работа в Народния театър като драматург. За ревностния му труд в театъра през 1910 г. е награден от министъра на просветата проф. Шишманов с командировка в Париж, където пребивава до края на 1910 г.

Тук нямаме намерение да правим пълен преглед на биографията на Пею Яворов. Ще считаме, че сме изпълнили задачата си, ако сме предизвикали интерес у читателя да потърси източниците, чрез които да се запознае в подробности с живота на поета-революционер Яворов. Без да правим сравнение може спокойно да се заяви, че с революционната си дейност, изцяло отдадена за освобождението на един потиснат, злочестен народ и с високохудожествената си литературна дарба Яворов има прилика с големите и всепризнати поети-революционери Христо Ботев, Никола Вапцаров.

Интимният, високоемоционален, бих казал любовен живот е довел до трагичния завършек на жизнения му път. Според неговия приятел и биограф Михаил Арнаудов във всеки град, в който е живял, поетът е оставял по някоя жена с разбито сърце. В живота му е имало много любовни романи, които са сгрявали или огорчавали неговата душа. Поетът е търсил единствената и неповторима любов, тази, която би му осигурила равновесие в неговия емоционален свят и желание за живот, за поезия и за борба. Две жени оказват решително, съдбовно влияние в живота му.

Мина Тодорова го вдъхновява, за да напише някои от вечните любовни стихотворения. Срещат се на една сбирка на списание “Мисъл”. Той е вече на 28 г. и има богато четническо минало, калено в кървави сражения с поробителя и утвърден авторитет на талантлив поет. Тя е само на 15 години, но има високо самочувствие, основаващо се на интелектуалния потенциал на семейството си. Мина изпитвала силно привличане към поета, но се съмнявала в дълбочината и трайността на неговите чувства към нея. Предложила взаимно да изпитат чувствата си един към друг, като в продължение на две години не се срещат и не си пишат. Малко преди да приключи този изпитателен срок Мина умира от туберкулоза във Франция. Мъката на Яворов по нея е била изключително силна. Тя го е сломила и направила неспособен дори да я изрази в стихотворна форма.

Първата драма на Яворов е “В полите на Витоша”. Тя е написана през 1910 г., а е отпечатана и поставена на сцената на Народния театър през 1911 г. По правдоподобен, реалистичен начин в нея поетът пресъздава конфликта си със средата, към която принадлежи Мина Тодорова, дъщеря на заможен провинциален първенец и сестра на известния по онова време писател Петко Тодоров. Пиесата се приема разнопосочно от театралната критика, но всички отзиви са единни в становището си, че пиесата е една жестока сатира на софийското общество от началото на XX век.

С Лора Каравелова се запознали на един излет до Драгалевския манастир на Витоша. Тя е знаела стиховете му наизуст, а това, което е чувала за революционната му дейност в Македония, го е издигало още повече в очите й. Двамата отново се срещат в Париж след погребението на Мина. Те все по-силно и бързо се сближават, на което инициатор най-често е Лора. Основното чувство обаче в отношенията им от самото начало, та чак до трагичния и за двамата край, е ревността. Те сключват брак през есента на 1912 г.

През септември същата година Яворов заминава на Одринския фронт. Там се сражава до м. декември. Завърнал се от фронта, създава своето безсмъртно произведение драмата “Когато гръм удари, как ехото заглъхва”. Лора се чувства измамена в надеждата си, че ще бъде всичко за Яворов. Ревността й от всичко, включително и от неговата работа, приема болезнени форми. Постоянните обяснения са тягостни. Често водят до спречквания и по-сериозни конфликти. При едно от тези зачестили се, неоснователни и без сериозни причини спречквания, Лора се самоубива. Обезумял от този непредвиден трагичен край, Яворов на 30 ноември 1913 г. сам си тегли куршума. От този безумен и несполучлив опит да тури край на живота си, Яворов губи зрението си. Значителна част от интелектуалния свят в България, по онова време без да дочака резултата от аутопсията на Лора и присъдата на съда, обвинява Яворов в убийството на съпругата си. В съда той се заклева в паметта на майка си, в приятелите си и в революционната си чест, че не е убил Лора. Чувството на трагизъм у поета от внезапната и безпричинна загуба на съпругата си, безуспешните опити на лекарите да спасят зрението поне на едното му око и непрестанните обвинения от повърхностни и злобно настроени към него хора, че е убиец на Лора, го довеждат до отчаяние и решението му да сложи край на земния си път. На 16 октомври 1914 г. Яворов изпива чаша с отрова, захапва дулото на револвера и отлита във вечността този голям българин, дал толкова много на родината.

Признателните българи от Пиринския край и преди всичко от град Разлог в памет на поета-революционер Пею Яворов през 1932-33 г. изграждат туристическа хижа в Пирин планина, отстояща на 16 км. в южна посока от града. Тя е наречена на името на поета и се намира в м. Разложки суходол при н.в. 1740 м. Хижата е построена с доброволния труд и дарени материали от местни туристи. Инициатор и първостроител на хижата е Никола Парапунов, станал по-късно първият командир на партизански отряд.